Как са се развили бойните изкуства от създаването си до днес? Как им влияе комерсиалния подход и какво е бъдещото им? Как Винг Чун е запазил традицията? Опит за отговор на тези и някои други въпроси.
текст: Асен Начев
Бойните изкуства възникнали от нуждата на човек да оцелява при агресивни действия – най-често при война. Много от тях през вековете били преследвани от властите като бунтовнически и стават форма на съпротива и запазване на свободен дух. В по-ново време, когато вече нямало толкова войни, те запазили бойните си умения, но ги прикрили зад кодекса на честта, традиции и ритуали, за да ги опазят.
Най-общо казано кодeкс на честта означава уважение към всичко, което те заобикаля – хора, природа и т.н. Това променя начина на възприемането на света, т.е. трениращият бойни изкуства трябва да изпитва уважение към всичко различно и неразбираемо. От това уважение идва честта – да не правиш или да се стремиш да не правиш недостойни неща. А ако някога все пак ги сториш, то да е само защото си нямал друг изход в даден момент. В начинаещите кодът на честта се възпитава чрез система от ритуали преди, по време и след тренировката. Те непрекъснато биват учени на чувство за уважение към другите. По един или друг начин с времето при някои от тях това става подсъзнателен подход за възприемане на света – с любопитство и уважение, а при други изобщо не се получава, но дори и при тях самата традиция и ритуала налагат проявата на елементарно уважение към партньора, както и към противника. Но да се върнем към бойните изкуства – други от тях в по-мирно време станали начини за физическо, а оттам и на духовно самоусъвършенстване, а трети развили състезателни варианти.
Състезателният елемент изменя самото бойно изкуство, защото налага правила.
Това променя начина на бой и вече не е битка, а игра. Тя пак може да е жестока и брутална, но докато има техники, които нямаш право да правиш – не е реален бой. Голям и донякъде тъжен пример за това е съдбата на Кунг Фу.
След революцията в Китай, комунистите избили или прогонили много от майсторите по традиционните стилове и унищожили хиляди будистки манастири. Кунг Фу било официално забранено! То оцеляло главно в Хонг Конг, Макао и Тайван. В Китай 50-те години на XX в. властите създали спорта-гимнастика У Шу, в който нямало никакви духовни практики, но той бил широко достъпен за народните маси. У Шу започнало да се изучава и в Пекинската опера, сред чийто възпитаници днес са известните екшън звезди Джеки Чан, Джет Лий, Само Хунг и др. С времето забраните поомекнали и оцелелите монаси започнали да преподават традиционни форми на шаолинското Кунг Фу на всеки желаещ.
Винг Чун Кунг Фу е имал шанса да не бъде особено засегнат от този исторически факт. Причината за това е, че патриархът на стила – грандмайстор Ип Ман, напуска родният си град Фошан в континентален Китай и отива в Хонг Конг през 1949 г., след като китайската комунистическа партия установява Китайската народна република. Причина за това е, че Ип Ман е бил офицер в Гоминдан (Китайската националистическа партия), съперник на комунистите в китайската гражданска война.
Именно в Хонг Конг той се отдава изцяло и само на Винг Чун и започва да обучава ученици. Това довежда и до появата на майстор Вонг Шун Люн, който благодарение на своите свободни двубои – на китайски наречени “беймо”, с представители на други бойни системи създава голямо уважение към стила на Винг Чун като прост, кратък и изключително ефективен.
И без подобни насилствени примери като съдбата на класическото Кунг Фу в Китай, бойните изкуства продължили да се променят. Всяко следващо поколение променяло даден стил, така че да пасва на нужните му.
Самата традиция в бойните изкуства повелява да няма застой.
Ето защо промените се считали за нещо нормално, а за да не умре традицията заедно с носителите й, те били необходими.
Днес традиционните бойни изкуства са голяма индустрия, носеща милиони. Някои от тях доста се отклонили от традициите, заради въвеждането на системата на степените и/или коланите, защото тя измества акцента от изучаването на философия и ритуалите към комерсиалния и користен стремеж за по-висока степен, цвят колан или трупане на грамоти.
Новосъздадените съвременни бойни изкуства пък се разделили на такива със спортна насоченост и такива без. Връх на комерсиализацията са спортните смесени бойни изкуства – ММА (mixed martial art). Те са събрали от няколко класически бойни изкуства само онези неща, които им вършат работа за бой на ринг или арена и отхвърлят неща като философия, ритуали и традиции. Все пак в някои от тях тези започват да се появяват, заради нуждата от създаване на приемственост на даден стил или школа. Днес ММА турнирите са най-зрелищните и популярни комерсиални бойни спектакли, а участниците в тях са професионални спортисти.
Другите смесени бойни изкуства без спортна насоченост са бойно-тактическите, използвани от специалните части. Те пак смесват, но само най-смъртоносните удари и техники на бойните изкуства. За полицейските и обикновените армейски подразделения се ползват по-меки версии с оглед на функциите им, които не са само да убиват, а и да задържат и възпират. Така например, всички техники за работа с палка (стик) и нож днес са взети от филипинските бойни изкуства като филипино кали, арнис и ескрима. Освен от спец и полицейски части по света и Филипините, в традиционната си форма, тези бойни изкуства и досега се изучават в местните училища.
Друг интересен пример за тактическо ММА е израелското Крав Мага. То е създадено предимно за убиване и оцеляване за нуждите на армията. По-късно е омекотено на нуждите на полицията, а после още повече за преподаване и на цивилни.
Спортните и тактическите ММА са създадени с конкретни цели и не са предназначени за нормално практикуващи. Ето защо за обикновените хора интерес представляват традиционните бойни изкуства, но при положение, че те се преподават добре и то на психически здрави индивиди!
Въпреки комерса и степените, повечето традиционни бойни изкуства, в същността си, са някаква концепция за убиване, облечена в традиция и ритуал, с които поне малко да се намали риска за непрактикуващите.
Затова е правилно и препоръчително, първо да се акцентира върху духовното израстване, изчистването на вътрешните страхове и съмнения и чак тогава да се пристъпи към приложните техники, защото тежка травма може да бъде нанесена за части от секундата и това зависи изцяло от морала на трениращия.
Рационалната идея, зад това взиране в себе си и налагане на самодисциплина е, че след 8-10 години искрени и правилни занимания с някакво традиционно бойно изкуство, човек иска или не, придобива качества да поема повече болка, да се защитава добре и да наранява лошо. Тогава това,
което започва да го спира, е не толкова някакъв новопридобит хуманизъм, а ясното съзнание, колко малко е необходимо, за да увредиш някого и колко безсмислено и ненужно е насилието, освен в неизбежни случаи!
Нещо повече, дългите години занимания с традиционни бойни изкуства, често дори несъзнателно за практикуващия, дори той да е с по-нисък морал, го научават да се справя с проблемите и трудните ситуации в живота си по най-простичкия и логичен начин.
Ето защо, ако човек иска да се занимава с нещо стойностно, което да му носи удовлетворение, вътрешна хармония и контрол, пътят е да тренира традиционни бойни изкуства – без значение дали са китайски, корейски, японски или други. От тази гледна точка – лоши бойни изкуства няма.
Има само лоши преподаватели и некоректни практики на преподаване и практикуване!
б.а. – За оформянето на концепцията ми помогнаха сифу Стефан Кунев, един приятел – инструктор по Годжу Рю и някои мисли споделяни пред мен от Дейвид Питърсън при малкото ми срещи с него.
