сифу д-р Дориян В. Александров (7-ми дуан Кунг-Фу)
Школа „Златен Дракон” към БФКТ
1) ВЪВЕДЕНИЕ
Китайските бойни изкуства повече известни днес като Кунг-Фу имат близо 4000 годишна история (44, 47). В днешно време те наброяват около 130 основни стила, а с разновидностите и подстиловете стават около 400. Дори и специалистите понякога се затрудняват при тяхната класификация, генеалогия, история, родословни дървета и школи. Именно за това внимателно трябва да се изследва историята на Кунг-Фу, като се отсяват митовете и легендите и се достига до същината на материята, опирайки се повече на факти и документи. Това понякога е доста трудно начинание, защото в по-ранните периоди, а дори и в средновековието имаме доста оскъдни исторически документи, а и много от тях са били загубени или унищожени по време на многобройните войни. За някои стилове са останали са само устни предания или речитативи („песни”) като класически текстове предавани от поколение на поколение вътре в школите като важна информация, които по-късно са записани. Така или иначе традицията днес е все още жива, което е важно, а и в последно време все повече изследователи полагат усилия за запазване на древните знания в това поле. Преиздават се старите книги, появиха се и множество преводи на други езици, авторски книги, сборници, научни изследвания, дисертации, документални филми, провеждат се състезания, практически семинари и т.н.; т.е. на лице имаме един явен подем и възраждане на интереса към Кунг-Фу, като старите знания, текстове и традиционни практики се съчетават успешно с новите информационни технологии и бърз обмен на информация на всякакви нива.
Целта на настоящото изследване е обобщавайки и анализирайки развитието на Кунг-Фу през вековете да спомогне на практикуващи, инструктори и изследователи за по-ясното очертаване на взаимовръзките между отделните стилове и школи, а също и връзките между китайските и другите бойни изкуства, основно в Азия. В разширен план, анализът показва и развиване на определени сходства по пътя на конвергенцията (поставяне в сходни условия) при различни бойни изкуства, понякога отстоящи на големи разстояния и в различни географски области и континенти. Хронологичното представяне по исторически периоди на различните важни центрове на цивилизация и прилежащите им бойни изкуства и дисциплини ни дава една по-пълна и обобщена картина в световен мащаб как са се развили и еволюирали тези бойни изкуства, спортове и психо-физическа култура. В изложението съм се постарал да осветля някои по-тъмни периоди в историята на бойните изкуства, които липсват дори в специалната литература. Акцентът на изследването е разбира се върху историята на Кунг-Фу; систематизацията и класификацията на стиловете както и особенностите и спецификата на отделните групи стилове и школи, като съм се съсредоточил главно във стилове, които са по-добре познати у нас и се развиват практически в клубовете и школите. Обърнато е също така внимание върху съдържанието и задължителните „атрибути” на всеки един традиционен стил на Кунг-Фу, както и анализ на разликите между Кунг-Фу и У-Шу, които в днешно време на практика се явяват различни дисциплини и спортове. Така представено изследването може да се превърне в добър фундамент и насока както за теоретични така и за практически бъдещи разработки; изготвяне на тренировъчни методики, спортно-състезателни правилници, за личностно развитие и специализация на експертно ниво в дадена област на Кунг-Фу (като спорт, психо-физическа култура, като самоотбрана или за целите на армията, полицията, охранителната дейност и за хора с рискови професии).
Повечето бойни изкуства са тясно специализирани и могат да бъдат класифицирани като: ударни, хватови и хватово-ударни, като тази класификация се отнася главно до техниките без оръжие. Подобна класификация се прави на базата на преобладаващите техники и изхождащата от тях стратегия на борбата. Това дава възможност за анализи на различните бойни изкуства и стилове и определяне на оптималните им добри или слаби страни. Сред експертите съществува мнение, че в същността си бойните изкуства са едно цяло, а стиловете и видовете са се появили вследствие тясната специализация и предпочитанията на отделните майстори. Историята потвърждава този факт.
Съгласно горната класификация по-известните бойни изкуства могат да бъдат подредени приблизително така:
А) Ударни – юмручен бой (бокс), Муки-Бокс, Важдра-Мусти, Кунг-Фу (Ба-Дзи-Цюан, Ян-Цин-Цюан (Мидзун-Цюан), Чуо-Дзяо, Джа-Цюан, Тун-Бей-Цюан, Фан-Дзъ-Цюан и др.), Карате, Савате, Тай-бокс (Муай-Тай), Бандо, Кик-бокс, Муай-Боран, Таекуондо, Те-Кион, Тан-Су-До и др.
Б) Хватови – борба, Цин-На, Панкратион, Бандес, Шуай-Дзяо, Кеч, Джу-Джуцу, Айкидо, Джудо, Самбо, Граплинг и др.
В) Хватово-ударни – Каларипаят, Хапкидо, Шоринджи-Кемпо, Пенджак-Силат, Кунг-Фу (Шаолин-Цюан, Удан-Цюан, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан, Син-И-Цюан, Уин-Чун-Кюн, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Ин-Джао-Цюан, И-Ли-Цюан, Тан-Лан-Цюан и др.), Кън-Тао, Кемпо, Нин-Джуцу, Фа-Шу, Традиционно Карате (Окинава), Карате Вадо-рю, Кудо, ММА и др.
2) ВАЖНИ СВЕТОВНИ ЦЕНТРОВЕ НА БОЙНИТЕ ИЗКУСТВА И ХРОНОЛОГИЯ
По принцип бойните изкуства исторически са се развивали и могат да бъдат проследени на всички континенти, но най-древните от тях са в Европа, Мала Азия, Китай, Индия, Месопотамия и Египет (1, 40). Развитите и популярни днес азиатски бойни изкуства от Япония, Корея, Филипините, Виетнам, Малайзия, Индонезия, Тайланд, Бирма и др., са се появили в един по-късен период и то под влияние (пряко или коствено) на споменатите вече центрове (48). Японския автор Тецутака Сугавара (майстор на Кен-Джуцу Катори Шинто-рю, Айкидо и Карате) в своето тритомно изследване (42) върху японските и китайските бойни изкуства дава интересни исторически връзки в Евразия и по „Пътя на коприната”, както и за взаимното влияние на различните култури от Европа, Близкия Изток, Средна Азия и Далечния Изток. Той акцентира изследването си върху технологията за изработка на мечоветe, еволюцията на оръжията и различните направления на Кунг-Фу (Цюан-Шу, Дзиен-Шу), Кен-Джуцу, Айкидо, Джу-Джуцу и други бойни изкуства. Това изследване в голяма степен ми помогна и при написването на настоящата студия, както и потвърди някои мои предишни проучвания по въпроса. Личните ми контакти с майстора и неговата ерудиция също спомогнаха за по-ясното възприемане на материала.
Важно е да се отбележи, че бойните изкуства се развиват под непосредственото влияние на три важни фактора: цивилизация (духовна и материална култура), развитие на оръжията, стратегия и тактика за водене на военни действия (начини на воюване и военно дело). По начало бойните изкуства са създадени като средство за оцеляване, лов и водене на бой (война). В последствие се развива и тяхната надстройка под формата спортни дисциплини, философия, духовно развитие, здравословни ефекти и теоретична база, които са вторични; това трябва ясно да се разбере от практикуващите и да не се „поставя каруцата пред коня” с прекалена философия…..
Древен период и античност (3-то хил. пр. Хр. – 3 в. сл. Хр.)
Трудно може да се определи къде за пръв път се появяват бойните изкуства. Проблемът е горе – долу като този къде за първи път се е появил човека, а отговорът е, че това вероятно е станало на няколко места едновременно и дори в различни континенти. Сходствата не винаги насочват към взаимни влияния, а по-скоро говорят за конвергенция, както споменахме по-горе. Взаимните влияния до колкото ги има се появяват в един по-късен период с оглед на необходимото „технологично време”.
Най-ранните периоди за поява на бойните изкуства се считат 3-2-ро хил. пр. Хр. Това не означава, че преди това техни наченки и прототипи не са съществували, но именно в този период започват да се появяват и различни дисциплини, както с оръжие така и без него. Най-древни такива изображения и сведения са открити в Месопотамия, Европа, Египет, Индия и Китай.
Месопотамия
В Месопотамия са открити такива каменни барелефи на юмручни бойци (юмручен бой) от 2-ро хил. пр. Хр. и бронзови статуетки на борци от 3-то хил. пр. Хр. с характерната „борба на пояс”.
Решаваща роля и революционен скок във физическата култура на Месопотамия , а след това и в Близкия Изток и древния свят изиграва обстоятелството, че в началото на 2-ро хил. пр. Хр. е била изобретена леката колесница (с приложение на оси) и бързата бойна колесница на конна тяга. Масовото използване на коне не само довежда до преобразуване на военното изкуство, но и подобрява транспортните връзки между страните и ускорява обмена на културни ценности и опит; в частност в областта на бойните изкуства и технологиите за изработване на оръжия.
В Месопотамия, ритуалните състезания провеждащи се в новогодишните празници в чест на бог Мардук с повече от 1000 години предхождат древните олимпиади в Гърция. За развитието на физическата култура на Вавилон свидетелстват теракотени изображения на лов, преследване на животни, стрелба с лък,борба, юмручен бой и състезания с колесници, а също и изсечените на камък текстове „Законите на Хамурапи”, датирани от 1800-1750 г. пр. Хр.
От Асирийското царство, което в апогея си доминира в Междуречието и Вавилон имаме също изображения на плуващи воини (1200 г. пр. Хр.), а от по-късен период благородници ловуващи на колесници, фехтовка с мечове и мятане на копия. От 7 в. пр. Хр. по време на царуването на асирийския цар Ашурбанипал имаме запазени каменни стели и изображения на асирийски воини и офицери обсаждащи град заедно с цялото им въоръжение: мечове, боздугани, копия, лъкове, щитове, бойни колесници и обсадна техника. Има изображения и на самия цар Ашурбанипал на лов за лъвове с бойна колесница двуколка. В библиотеката на Ашурбанипал се съхранявал и древния „Епос за героя Гилгамеш” написан с клинопис на глинени плочки. В този епос има ценни сведения за военното дело, оръжията, борбата и бойните изкуства от древни времена практикувани в Месопотамия. Пак там имаме и явни наченки на философската мисъл на древна Месопотамия.
Тук трябва да се обърне внимание на факта, че наследници на културата на древна Месопотамия и шумерите се явяват множество народи като парти, скити, халдеи, перси, гърци, римляни и араби. Ценни сведения за военното изкуство и подготовка на персите дават антични автори като Херодот и Ксенофонт, както и някои др. (40). С Месопотамия имат известни връзки и някои от древните български племена (например кутиите/кутригурите и барсилите). При походите на персите в Гърция (гръцко-персийските войни) и похода на цар Дарий Персиеца (522-486 г. пр. Хр.) срещу скитите в 516 г. пр. Хр. става отчетлив обмен на култура, технологии, военно дело и бойни изкуства между персите и траките, които били техни съюзници срещу гърците!
Европа (Балканите), Северно Причерноморие и Мала Азия
В допълнение на казаното по-горе, през последните години научните изследвания и открития на историци, археолози и антрополози показват и доста по-ранни етапи в опитомяването на коня и използването на колесници в района на Балканите (България) и Северното Причерноморие. Според тези изследвания именно там е станало и първото опитомяване на коне преди около 7 000 години! Датировката е извършена на базата на открити черепи на коне с характерното изтриване на зъбите от юздите и откриване на най-старото колело от колесница в Евразия на възраст 7 000 г. (с. Биково, Сливенско). Не само това, но на територията на България и Румъния са открити най-древните писмености, най-старото златно съкровище в света (Варненския халколитен некропол) и най-старите царски инсигнии (жезъл и корона) на повече от 6000 г. Т.е. с около 2000 години по-стари от писменостите и аналогични предмети в Египет, Месопотамия и Китай; тези данни са изнесени преди 10 години на международен симпозиум по мултилингвистика от финландския професор Харалд Харман. Тези и други находки и изследвания показват наличие на древна култура (Културите Варна, Кукутени и Караново) на Балканите и въобще най-старата в Европа, които са били населени с траки, пеласги и кимерийци още преди 8 000 години. Според историческите атласи на Колин Макивиди (27) около 1800 г. пр. Хр. трако-кимерийците представляват една етно-културна общност простираща се от Балканите до Северното Причерноморие, които в по-късен период се разделят (около 825 г. пр. Хр.). Доказано е, че траки, кимерийци, скити и пеласги са развивали бойните изкуства и военното дело на едно изключително високо ниво доминирайки над околните народи и цивилизации в доста широк район. Без да навлизаме в подробности ще споменем, че тук са били развити различни дисциплини като борба, юмручен бой, панкратион, мятане на копия, стрелба с лък, скокове, конна езда и джигитовка, фехтовка с меч, състезания с колесници, различни атлетически дисциплини, стратегия и тактика, както и използването на богат арсенал от оръжия, някои от които като махайрата, ромфеята и бронзовите рапири за атакуване на доспехи (броня) са изключително оригинални и се срещат само в нашия регион. Доста от тези дисциплини по-късно около 884-776 г. пр. Хр. залягат и в древните олимпиади в Олимпия (Пелопонес). Откритите артефакти и оръжия в древна Тракия, както и хрониките от по-късни периоди показват богата гама от дисциплини и психо-физическа култура свързана с бойните изкуства на траките.
Авторът Стефан Йорданов в своя изключително детайлен и сериозен научен труд „Тракийския воин” (21) навлиза в най-големи подробности относно възпитанието, военната подготовка, посвещението, ритуалите и специфичната организация на тракийските воини и свещени съюзи. Според скромното ми мнение на специалист в бойните изкуства, а и на базата на някои други изследвания, с чиста съвест мога да потвърдя, че очевидно бойните изкуства и психо-физическа култура на древните траки, а и на древните българи не само е била на изключително високо ниво, но в редица показатели далеч превъзхожда считаните днес за класически школи от Япония, Китай, Корея, Тайланд, Филипините или в Западна Европа.
В този ранен период може дори да се говори за древни школи по бойни изкуства, които документирано са съществували едно поколение преди Троянската война (13-12 в. пр. Хр.). Такава школа например е комплексната тракийска школа или академия на кентавъра Хирон (наричан в хрониките „философа-цар”), където са се обучавали полумитичните герои и участниците в похода на аргонавтите като: Язон, Херакъл, Пелей (бащата на Ахил), Орфей, Ангей, Кеней, Асклепий и др. в това число там е обучаван и самия Ахил, който е бил внук на Хирон. В тази прочута школа освен в бойни изкуства (борба, бягане, скачане, хвърляне на камък, стрелба с лък, мятане на копие, фехтовка с мечове, лов, юмручен бой и бой с боздугани), героите били обучавани също във философия, стратегия, музика (свирене на лира и др.), медицина и астрономия. Любопитна подробност е, че след като приключвали с тренировките и заниманията, бойците младежи играели хоро хванати за ръце под акомпанимента на лира…..
Както вече споменахме, важен фактор в развитието на бойните изкуства се явява еволюцията на оръжията и начинът на воюване. Преломен момент в това е прехода от Бронзовата към Желязната епоха около 1200 г. пр. Хр., когато фригийците (тракийско племе) в Мала Азия в съюз с лувийците сложили край на Хетската държава; започнали широко да обработват желязото и да правят железни оръжия и сечива, които постепенно заместват бронзовите, което е революционен скок и в областта на бойните изкуства. Началото на обработката на железни руди е поставено още при хетите около 1800 г. пр. Хр., дори и преди това се е обработвало чисто метеоритно желязо (42).
Участието на траките във Троянската война (12 в. пр. Хр.) като съюзници на своите родственици от Троя (племето дардани) и данните за Фригийското царство в Мала Азия дават една по-пълна картина за бойните им изкуства и военно дело, както и провежданите игри и състезания добре описани от Омир и други антични автори. Оцелелите сред разгрома троянци, начело с цар Еней напускат с кораби Троя и след дълго странстване се отзовават в централната част на Италия, където са известни като етруски. Именно потомците на цар Еней създават и Рим, давайки му своята култура, вярвяния, обичаи, писменост, технологии, военно дело, корабостроене и бойни изкуства, което способства по-късно за експанзията и развитието на Римската империя в античността.
В района не можем да пропуснем и Критско-Микенската култура, която се развива в най-южната част на Балканите и на островите в Тракийско (Егейско или Бяло) море, откъдето има също интересни сведения за бойните изкуства, древните игри и появата на спортни дисциплини, които са валидни и днес. Например на остров Санторин е запазена древна фреска от 1600 г. пр. Хр. изобразяваща младежи практикуващи юмручен бой. Интересното в случая е, че на ръцете си бойците имат прототип на боксови ръкавици. По-късно такива подобни „ръкавици”, наричани „химантес” виждаме при юмручния бой на древните олимпиади; това са омотани около ръцете кожени ремъци с метални пластинки по тях за усилване на удара. Поради тази причина юмручния бой е бил една от най-тежките дисциплини на древните олимпиади, наред с борбата и панкратиона. Не е било рядкост двубоите да завършват със смъртта на единия от участниците. В древните хроники се описва един олимпийски шампион по юмручен бой, който бил убил над 2000 души… Т.е. тези състезания са били максимално близки до реалния бой и са служели за директна подготовка за водене на война.
По времето на експанзията на държавата на Филип Македонски и синът му Александър Велики, бойните изкуства на траките се развиват на още по-голяма висота и това личи от победоносните им походи в Гърция и Персия чак до Индия. Македонците развили изключително много военното дело и бойните изкуства, като основна ударна единица става македонската фаланга. В тракийско-македонската войска имаме много и различни видове военни подразделения (фалангисти, стрелци, лека пехота, тежка и лека конница, гвардейци, помощни войски и др.) с много сериозна професионална подготовка в различните бойни изкуства и дисциплини, както с оръжие, така и с гола ръка. Тук искам да подчертая, че древните македонци по произход са трако-илири (въпреки някои спекулации, че са „гръцки племена”), а във войската на Александър са служили и около 80 000 траки от други васални племена (траките са общо над 80 племена)!
Походите на Александър Македонски повтарят маршрута на по-старите походи на тракийския цар Дионисий (обожествен по-късно) и амазонките на Изток. При тези походи определено може да се каже, че става отчетлив обмен на полезна информация в бойните изкуства, военно дело и култура между Запада и Изтока, тъй като военната кампания достига почти до Индия, където се водят последните големи сражения с войската на цар Порус. Някои изследователи по история на бойните изкуства отиват и по-далеч, твърдейки, че така били донесени и бойните изкуства в Азия (тракийско-гръцкия панкратион, борба, юмручен бой и боравене с различни оръжия). Считам, че това е малко пресилено, защото както вече изяснихме по-горе те са възникнали на няколко места едновременно и ако има взаимни влияния, то това е станало в доста по-късни периоди по „Пътя на коприната”.
Изхождайки от горите факти логично по-късно в Римската империя при нейната експанзия на Изток и Балканите, траките стават гръбнака на римските легиони и дори имаме няколко императори с тракийски произход. Такива са Максимин Тракиец (235-305 г.), Гордиан III (238-244 г.), Деций (249-251 г.), Константин Велики (324-337 г.) и др. Легионерите служели по 20 и повече години в армията, след което се пенсионирали с почести и получавали парични и материални награди като се връщали по родните си места в Тракия/България. В тази връзка може да се спомене и за различните тракийски стилове на бойните изкуства практикувани в гладиаторските школи и сред легионерите под това влияние. Такива школи и игри е имало и на територията на България и са запазени доста сведения и артефакти потвърждаващи го; големи арени е имало в Сердика, Филипопол, Аугуста Траяна (Берое), Никополис ад Иструм, Варна и в други градове. В Сердика например е открита каменна плоча от 4 в. пр. Хр. с циркови игри и гладиатори; „Арена Сердика”, която се намира в центъра на града зад бившия царски дворец е била голяма почти колкото прочутия „Колизеум” в Рим (с 30 м. е по-къса от него). Не на последно място важен жалон в развитието на бойните изкуства и връзката им с гладиаторските школи по това време е известното въстание на Спартак (73-71 г. пр. Хр.), което разклаща сериозно Римската империя. За отбелязване е, че гладиаторските игри в Рим били заимствани директно от етруските (40).
В мои публикации за бойните изкуства на древните българи (8) давам едно изображение на бронзова ваза от Кюстендилско (2-3 в. сл. Хр.) на тракийски бойци от панкратион или друго бойно изкуство, които носят на главите си характерната древно-българска прическа с кичур (чомбас). Същата прическа виждаме на изображения на тракийски воини и царе в съкровището от Летница (4 в. пр. Хр.) и други тракийски съкровища и артефакти, което поставя някои важни въпроси за ранно присъствие на древни българи на Балканите и България далеч преди 7 век, каквато е официалната версия. На стари карти от 4 в., които пък са правени по-още по-древни карти имаме ясни географски обозначения с името България за тукашните земи, както и отбелязване на факта, че „в Мизия, Тракия и Македония само българи живеят”….. В допълнение на казаното, най-древно такова изображение на чомбас имаме открито в Анатолия, Мала Азия – каменна глава на герой или жрец на възраст 9 000 години!….
Египет
По същото време в Египет също се развили различни дисциплини на бойните изкуства и съпътстващи ги атлетични игри и състезания. Най-ранния паметник свързан със свободната борба са изображения от гробницата на фараона Фиохотен (средата на 3-то хил. пр. Хр.) в Сахара. То свидетелства за владяната от фараона техника на борба и неговата бойна подготовка. Тогава е било задължително владетелите да притежават всестранна физическа култура съответстващо на същността на класовото общество в Древния Египет, в което фараоните били царе-богове с безгранична власт. Така господстващите класи си присвоили военната подготовка, култа на властта към лова, борбата, фехтовката с тояга, бой с боздугани и мечове и ритуалните танци. Всичко това може да се види на стените на гробницата на Фиохотен, а също и на други гробници на фараони от този период или малко по-късно. Интересно е да се отбележи, че много от техниките на свободната борба от това време силно наподобяват техниките на съвременното Джу-Джуцу, създадено доста по-късно в Япония.
В периода на управление на наследниците на фараона Аменхотеп II (1447-1420 г. пр. Хр.) се появили и първите документи свидетелстващи за разпространението на състезания по стрелба с лък и юмручен бой. На храмовите празненства на фараона Рамзес II (1290-1223 г. пр. Хр.) започнали да се провеждат състезания по борба и фехтовка с дълги палки, на които участвали и представители от Нубия, Либия и други народи, които в съответствие с установените правила се ръководели от съдии (40).
Индия
В древния индийски сборник „Аюр Веда” (2-ро хил. пр. Хр.) писан на санскрит се споменава, че коренното население на Индия разполага с най-много ценни традиции в областта на ритуално-оздравителната гимнастика (Йога), танците, изкуството на масажа и самоотбраната без оръжие. В древноиндийските описания за първи път се срещат сведения за такива форми на двубои и единоборства, стилът на които се характеризира с нанасяне на удари с ръце и крака по виталните точки по тялото на противника (изкуството Марма Ади) а също и използване на удушаващи техники, които присъстват в различните стиловете на Каларипаят, Бандес, Бинот, Муки-бокс (или Мусти-Юдха) и Ваджра-Мусти.
През 1-во хилядолетие пр.Хр., под господството на висшите арийски слоеве се установили специфичните за Индия кастови форми: брахмани (свещенослужители); кшатрии (военно дворянство); вайтя (занаятчии и търговци); шудри (селяни, земеделци и скотовъдци) и парии (недосегаеми). Неарийските касти не можели да се занимават с конна езда, упражнения с оръжие, бойна подготовка и Йога.
Военната аристокрация и всички влизащи в кастата на кшатриите получавали солидна специална подготовка. Съгласно „Законите на Ману“ (сборник записан в 1 в. пр.Хр.), те можели да се сражават и с превъзхождащ ги по численост противник съответно: в равнината на колесници и на кон; във вода на слонове и лодки; в гориста местност с използване на лък и стрели; и в планинска местност с меч и щит. Те също признавали двубоите с оръжие или даже с голи ръце като фактор, решаващ съдбата на сражението. Освен ценните сведения по въпросите за военното изкуство, в „Законите на Ману“ се прави опит за обобщаване на теорията на древноиндийското военно изкуство. Дават се и морално-етичните правила за водене на боя.
„Законите на Ману“ оказват голямо влияние върху китайската и европейската военно-теоретична мисъл.
Морално-етичните принципи на воюване са отразени и в друг древен сборник от закони – „Манава Дхарма Шастра“, където четем следното: „Ония владетели на света, които в усърдието си да се сражават развиват силата си в битката, без някога да обърнат лицето си, след смъртта си се изкачват направо на небето“. В епосите „Махабхарата” (нач. на 1-во хил. пр. Хр.) и „Рамаяна” (6 в. пр. Хр.) също намираме ценни сведения за бойните изкуства на древните индийци.
Кшатриите се занимавали изключително само с военно дело и усъвършенствали непрекъснато бойните изкуства и оръжията. По своята структура и организация те се доближават до самурайското съсловие в Япония, с тази разлика, че възникват почти 1000 години по-рано от него.
Един от най-древните стилове на индийските бойни изкуства е Ваджра-Мусти („Диамантена борба”). Легендата разказва, че тази система за самозащита без оръжие е била измислена през 3-то хилядолетие пр.Хр. от един индийски принц. Той прекарвал времето си като наблюдавал поведението на животните в гората и проучвал техните начини за нападение и защита. Като анализирал движенията на животните, принцът ги систематизирал и извлякъл от тях голям брой техники, които можели да се приложат и при хората. По-късно той експериментирал и убил повече от 1000 роби, търсейки слабите точки по човешкото тяло, като използвал научените техники. Това изкуство било наречено Ваджра-Мусти, което означава, че „онзи, който е стиснал юмрука си като оръжие е твърд и непреклонен като диамант“. Тази система била доразвита и обогатена от монасите-брахмани, които изповядвали старата индийска религия. Тя забранявала на брахманите да носят каквото и да е оръжие, дори бастуни и тояги. Често поради тази причина те ставали обект за нападение от страна на различни разбойници и грабители. Да се защитават разбира се са можели (никоя религия не забранява това), но без оръжие! Така монасите били принудени от обстоятелствата да доусъвършенстват системата на индийския принц и да я направят свое „тайно оръжие“ срещу насилниците.
По онова време в манастирите и светилищата освен религия и философия се изучавали и анатомия, медицина, лечебен масаж, гимнастика, ритуални танци и редица общообразователни предмети. Всички тези знания дали бърз тласък в развитието на Ваджра-Мусти.
Към прийомите, които принцът изобретил били добавени различни гимнастически и дихателни упражнения за усъвършенстване на тялото и общата подготовка. Най-важните от тях били заимствани от старите системи на Йога, чийто произход е много древен и не е датиран точно. Последните изследвания обаче доказват, че системата на Йога е на възраст поне на 8 хиляди години.
Голям тласък за развитието на Ваджра-Мусти и другите бойни изкуства допринесъл будизмът. Създателят на учението – принц Сидхарта Гаутама (Буда), бил ненадминат във фехтовка с меч, стрелба с лък, бокс и борба. По-късно той се запознава с аскетичната практика на йогите, с учението на „Ведите”, Каларипаят и с Ваджра-Мусти. В глава 14 на будистката „Лотосова Сутра“ се споменава за Ваджра-Мусти. В преводите на китайски език стилът на това бойно изкуство с празна ръка е именован като Хсианг-Ча“ или „Хсианг-Пу“ (Сян-Бо – „взаимно удряне“ или „взаимно блъскане“). Тези йероглифи са използвани и от японците за обозначаване на древната борба Сумо, но явно е, че тези стилове са твърде различни.
В по-ранната будистка сутра „Хонгио-Кио“ също се споменава за схватка в стил Ваджра-Мусти между брата на Буда – принц Нанда и Девадата.
Когато през 1 век пр.Хр. се появяват първите индийски будистки изображения, се забелязва, че будистките иконописци доста точно са възпроизвели редица позиции и движения близки до употребяваните в съвременните стилове на Кунг-Фу и Карате. Тези бойни позиции са най-добре показани от двамата небесни стражи Лева и Диоай, които пазят вратите на будистките манастири. Смятало се, че тези божества-пазачи предпазвали вярващите от злите демони и затова били изобразявани като огромни същества със свиреп и заплашителен външен вид. Обикновено една от ръцете на стражите е насочена напред с опънати пръсти, палецът сочещ навън, а кутрето свито навътре. Това се счита за една от позициите на китката във Ваджра-Мусти (48).
Друг стил на индийските бойни изкуства е Каларипаят или „практика на бойното поле“; той е комплексно военно изкуство на кшатрийте и води своето начало още от І-во хилядолетие пр.Хр. През този период редовно били провеждани игри наречени „Самаджиа“, които включвали бой между слонове, бокс, бой с тояги (Силамбам) и борба.
В Каларипаят са се вплели и много аспекти на Йога обединени от единството на физическото съвършенство и пробуждане на вътрешните енергии („Аандареека-Шакти“ или „Каруту“). Много техники и движения от класическите индийски танци, между които на първо място „Самхара-Тхандава“ – танцът на Шива, са влезли в техниките на Каларипаят. „Танцът на космическото разрушение“ изглежда е вдъхновил Парашурама да създаде ефикасни движения за отбрана и нападение, които успешно да бъдат приложени на бойното поле. Говори се, че Парашурама е основал 108 школи – Калари, в които посветил 36 000 брахмани в изкуството и им заповядал да предадат своя опит на новите поколения. В школите Калари (по-късно са ги наричали „Ша-Лай“ – „манастир за будистки монаси“) освен бойно изкуство били изучавани и философия, религия и общообразователни предмети. Така че Калари били нещо като центрове или училища за първоначално обучение. Тази традиция се запазила и в китайските манастири, където изкуството било пренесено около новата ера от странстващи будистки монаси.
Каларипаят е великолепно изкуство, с три направления Северен, Южен и Централен стил, които според специалистите се явяват прототип на много от съвременните азиатски бойни изкуства.
Каларипаят се практикува както с оръжие така и без него, като изполваните оръжия са много на брой и разнообразни; някои от тях нямат азиатски или европейски аналози. Още от древността в Индия се изработвали най-добрите оръжия в Азия. Дори известните саби-дамаскини са индийско изобретение. Индийските металурзи получавали най-добрата стомана и изготвяли от полуготовия материал стоманени слитъци, с които търгували в Близкия и Далечния Изток. Прочутите самурайски мечове в Япония и сабите-дамаскини на арабските майстори, както и булата в Средна Азия и мечовете и сабите в Китай често се изработвали от индийска стомана. Интересно е да се отбележи също, че технологията на индийските мечове и саби съвпада с тази на сабите-дамаскини, самурайските мечове и индонезийските и малайски кинжали (магическия „крис“). Изследователите откриват, че тази технология в един по-късен период прониква и в Западна Европа (келтските, българските и викингските мечове), а началото вероятно идва още от Фригийското царство в Мала Азия, като разпространението е ставало по древния „Път на коприната” (42, 48).
В Индия на особена почит била и древната борба Кусти. В традиционната индийска борба съществуват стиловете Малла-Крида, Малла-Юдха, Нюдха-Криде, Нуки-Ка-Кусти и някои други. Борбата винаги е била на почит в Индия и особено са я поддържали раджите и велможите, за които тя е представлявала зрелище и начин да покажат превъзходството си като владетели, чрез демонстриране на силни борци. Борбата заемала своето място във военната подготовка на войската и гвардията, а известните борци ставали телохранители в дворците (2, 40, 48).
Китай
Китайската традиционна борба Шуай-Дзяо е най-старата исторически документирана система в китайските бойни изкуства и е на възраст поне 5000 г. Тя се е появила още по времето на митичния “Жълт император” – Хуан Ди (3-то хил. пр. Хр.). В китайските хроники от 8–6 в. пр.Хр. се съобщава за подробно разработена и илюстрирана книга от древността (появила се приблизително към 2698 г. пр.Хр.) под името “Кунг-Фу” (изкуство на отличната борба). В нея за пръв път били систематизирани и описани, разпространените сред народа ритуални и бойни танци, техники за самозащита, различни упражнения от лечебната гимнастика, болкоуспокояващ масаж и народната медицина (40). Така по-късно, въпреки вариативността на термините обозначаващи китайските бойни изкуства през вековете, Кунг-Фу се утвърждава като общ термин за всички китайски стилове.
Император Хуан Ди допринесъл изключително много за развитието на бойните изкуства. Според древните хроники и предания Хуан Ди изобретил ножа, копието и писмеността; леенето на металите, законите и музикалните инструменти. Той научил младите хора и на военно изкуство (Кунг-Фу). За целите на своята войска, той преработил и усъвършенствувал съществуващата до тогава примитивна форма на борба, наречена Чи-Ю-Ши в стилът Чи-Ю и го включил масово с голям успех в една битка през 2674 г. пр.Хр.
Приблизително към 2500 г. пр.Хр., стилът Чи-Ю, комбиниран с професионална борба без оръжие Шуеди (Дзюе-Ди) се трансформира в жестоката и кръвожадна борба Го-Ти (Чиао-Ти), която напомня много на древногръцкия Панкратион (юмручен бой и борба без ограничения).
Го-Ти се използвала при въоръжения ръкопашен бой и включвала захвати, удари с ръце и крака, хвърляния и удари с глава, на която имало шлем с рога за пробождане на противника. Тази борба била разпространена във войската из различните княжества на Китай и била забранена за обикновените хора (11).
По време на господството на първата историческа китайска династия Шан-Ин (18-12 в. пр. Хр.) били систематизирани лечебно-терапевтичните упражнения и военната подготовка. В този период бойните изкуства включвали състезания с колесници, стрелба с лък, лов, мятане на копие и ръкопашен бой без оръжие (40). В тази епоха китайците усъвършенстват технологията на бронза и изработката на оръжия: бронзови секири, тризъбци, брадви, алебарди (гъ), саби, мечове и други видове оръжия. Едновременно възникнали и всевъзможни техники за владеене и боравене с тези оръжия. За повишаване боеспособността на воините, в тези времена започнали и да се провеждат състезания и турнири в Кунг-Фу (44).
Редица археологически находки от планината Тян Шан датирани от 1400 г.пр.Хр. – керамика и скални фрески, както и вази от 700 г. пр.Хр. доста точно представят развитието на хватово-ударните бойни изкуства в Китай.
В периодите Чунцю („Пролет и Есен” 770-476 г. пр. Хр.) и Джангуо („Воюващи царства” 475-221 г. пр. Хр.) се появили железни оръдия на труда; все по-широко започнала да се прилага в боя конницата и пехота. За ефективното използване на този род войски оръжията с дълга ръкохватка като копия и алебардата гъ („клюн”) се скъсявали, а тези с къса се удължавали. По такъв начин се разширявала областта на прилагане на тези оръжия, а умението и майсторството започнали да играят главна роля в боя. Не се оставяла без внимание и физическата подготовка на воините. Повсеместно разпространените бойни турнири способствали за развитието на Кунг-Фу. Съревнованията изисквали сериозно отношение към техниките на юмручния бой, в които се прилагали различни техники: атакуващи, защитни, контратакуващи, лъжливи и други тактически прийоми (44).
През 6 в. пр.Хр., техниката на борбата Го-Ти се рафинира и комбинирана с други техники се явява под имената Шан-Пу, Шуан-Го и Шуан-Пу. В този период става и тласък в развитието на китайската философска мисъл с появата на учители, пълководци-стратези и мъдреци като Лао Дзъ (Боян), Конфуций, Мо Дзъ, Сун Дзъ, У Дзъ и др., което може да бъде проследено в техните трудове и школите на техните последователи. Появяват се и различни психо-физични дисциплини, които съпътстват Кунг-Фу и представляват важен раздел от него като: традиционната китайска медицина (джен-дзю), дихателни и лечебни упражнения (даоин и таодзин), медитация и „вътрешна работа” (ней-гун), масажа (анмо), „вътрешна алхимия” (ней дан) и др., които почиват на ученията на древната китайска натурфилософия и някои индийски и тибетски учения.
Изхождайки от трудовете по военна стратегия – „Изкуството на войната” на пълководеца Сун Дзъ (554-496 г. пр. Хр.) и др. може спокойно да се каже, че в този период се появяват и наченките на китайското Нин-Джуцу, известно като Фа-Шу („Черни изкуства”). Това са различни прийоми и адаптирани специални техники от бойните изкуства обслужващи целите на шпионажа, проникването, маскировка, дегизировка, боравене със специални оръжия, приспособления, отрови и други, които са много специфичен раздел на бойните изкуства. В Япония те са известни като Нин-Джуцу или Шиноби-Джуцу, а в Корея като Сулса; доказано е, че корените на тези изкуства са именно от Китай.
За изследователите е доста трудно да отдиференцират и подредят древните китайски стилове на Кунг-Фу, в това число и различните видове борба, тъй като те са били известни под различни имена, много от които днес не се употребяват или са изчезнали. Така например борбата е била известна като Дзюе-Ди, Сянну, Сянбо, Дзяо-Ли, Дзюе-Шуай-Дзяо, като в днешно време се е запазило само последното име – Шуай-Дзяо (с три подстила: Куай-Дзяо, Баодин и монголска борба Бакх).
В периода на “Воюващите царства” (480 -221 г. пр.Хр.) се появява и една нова борба наречена Чиао-Ти-Шу (“Борба при силно хващане” или “Изкуство на смъртоносните захвати”). В началото тя била монопол само на благородниците, но после се разпространява и сред народа. По времето на династията Хан (202 г. пр.Хр. – 220 г. след Хр.) тя е известна под името Кайко (Куай-Дзяо; „Бърза борба”) и по-късно се обогатява с много елементи от монголската борба, особено през 13 век. В тази епоха е създаден и стилът Тун-Бей-Цюан („Бокс на ударите през гърба”), за чийто основател се счита Сун Бин (според други съвременникът му майстор Бай Юан).
През 3 в. пр. Хр. владетеля Цин Ши Хуанди от династия Цин (221-206 г. пр. Хр.) успява да обедини разпокъсаните китайски княжества и царства в единна империя; така той реално става и първия китайски император. Под натиска на хуните, с които непрекъснато воювали китайците, Цин Ши Хуанди и неговите наследници провели коренна военна реформа, като премахнали тежките бойни колесници и въвели дворянската конница по хунски образец. С тази промяна се сменила и тактиката на воюване, както и въвеждане на нови оръжия и дисциплини – палаша, сабята, аркана (примка, ласо), кавалерийското копие и стрелбата с лък от галопиращ кон. Използвайки тези нови методи и оръжия, китайците съумяли към 1 в. пр. Хр. да изтласкат от територията на днешна Вътрешна Монголия маневрената и опасна конница на хуните (40).
През династия Цин (221- 206 г. пр. Хр.) изкуството за водене на бой с голи ръце било широко известно под наименованието Дзюе-Ди („Бодене” или „Двубой”), което идвало от древни времена. От тази династия идва и известния стил на Ци-Гун – „Гимнастиката на 5-те животни” (У-Чин-Си; тигър, елен, маймуна, мечка и жерав), свързан директно с дисциплините на Кунг-Фу. Тази система е съдадена от прочутия лечител Хуа То, който бил личен лекар на императора и доживял до 100 годишна възраст, което за онези времена било нещо изключително.
През династия Хан (206 г. пр. Хр.-220 г. сл. Хр.) Кунг-Фу придобива стремително развитие и разцвет. Тогава се появяват и различни ритуални танци с меч, сабя, алебарда, с два тризъбеца и т.н., изискващи от изпълнителя високо майсторство. На тяхна база и по същото време възникват и известните днес тренировъчни форми или комплекси (таолу) в Кунг-Фу, които са важен раздел в древните и сегашни стилове (44).
Около новата ера техниките на Цин-На (ключове и захвати) – важен раздел в Кунг-Фу започват да се систематизират. Първоначално те се наричали Фен-Чуу-Шу (“умение да се разделят мускулите”), Цо-Ку-Шу (“умение да се въртиш”) или Ти-Ша-Шоу (“дяволската ръка”). Всички тези наименования подсказват връзките между Цин-На и традиционната китайска медицина.
По време на династията Хан, придворните поети посвещавали стихове и литературни произведения на бойните изкуства. Например известния поет Бо Юан (217-278 г.) посветил стихове на упражненията с меч и късо копие; описал и конкретни техники за защита и нападение. По-късно станало нещо обичайно да се пишат трактати за бойните изкуства в поетична форма и речитативи, които се наизустявали от практикуващите; така са се съхранили много древни текстове. В края на династията възниква и първата кодифицирана система на ръкопашния бой, тя била създадена от наставника в бойните изкуства Го И, който нарекъл този стил Чан-Шоу („Дълга ръка”). Този комплекс от отбранителни прийоми бил разчетен за борба с въоръжени противници и намерил широко приложение в армията. В сравнение с по-късните стилове на Кунг-Фу арсеналът от техники в Чан-Шоу бил крайно ограничен или по-скоро изчистен; а в качеството на ударни части на тялото се използвали само юмруците, колената и стъпалата на краката. Чан-Шоу както свидетелства „История на късната династия Хан” („Хоу Ханшу”) се позвал с популярност до началото на 4 в. и имал чисто приложно значение (38).
Корея и Япония
Както вече изяснихме, бойните изкуства на Корея и Япония се появяват и еволюират в един по-късен период и то най-вече под влиянието на Китай и конните народи от Централна Азия. През 1-во хил. пр. Хр. от Централна Азия през Корея, в Япония се прехвърлят известни групи преселници от конните народи свързани със скитите и хуните, които съставляват третия компонент на японския етнос (други два са местните айни и южно китайски националности). Тези преселници донасят със себе си коня, държавността, както и специфична култура, оръжия, социална структура и начин на воюване, които по-късно изкристализират в кастата на самураите. Именно от тези преселници водят своето начало японската императорска династия (първия император Джимму; 660 г. пр. Хр.) и военните структури на японското средновековно общество.
Първите сведения за бойни изкуства в Япония идват от „Хрониката Коджики” (712 г. пр. Хр.), където се описва прототипа на борбата Сумо и Джу-Джуцу. По това време в Сумо освен хватки се използвали също удари и ритници (40). В „Нихон Шоки” – авторизирани хроники на Япония , съставени по императорско нареждане в 720 г. сл. Хр. се споменава за един турнир по Чикара-Курабе („Състезание по сила”), проведен през седмата година от царуването на император Суинин (230 г. пр. Хр.). Това се счита от някои историци като начало на японската борба. По-правилно е обаче това събитие да се счита като важно автентично историческо доказателство, което разкрива Джу-Джуцу и Сумо в ембрионален стадий в най-далечно минало. Йероглифите Джу-Джицу („Гъвкаво умение”) и Джу-Джуцу („Гъвкаво изкуство”) са от китайски произход, но понякога те имат названия произнасяни в японски маниер както думата Явара (друго название на Джу-Джуцу) (20).
По отношение на въоръженията, Бронзовата епоха в Япония била доста кратка. В епохата Яйои (334 пр. Хр.-300 г. сл. Хр.) бронзовите изделия се използвали само като признак на благосъстояние; през тази епоха в употреба били чуждоземни железни мечове, доставени от Азиатския континент. В ранните етапи на периода Тумулос (3-4 в.) се използвали също чуждоземни прави мечове (възможно изготвени по китайски метод за очистване на желязото). Императорския двор Ямато постигнал и определени успехи в производството на мечове от японско желязо (42).
Що се отнася до Корея, в дадения късен период там бойните изкуства са още в зародиш. Така или иначе бойните изкуства в Корея се развиват под влиянието на големите си съседи – Китай, Манджурия и Япония. През 1-во хил. пр. Хр. се заражда корейската борба Сириум. Повечето изследователи считат, че началото на традициите в корейските бойни изкуства се поставя по времето на Трите кралства – Когурьо, Пекче и Силла (Шилла) (1 в. пр. Хр.-668 г. сл. Хр.). Във всяко от тях е имало свои различно наименовани системи на боен тренинг и юмручен бой. В Когурьо съществувала система Сонбе, обединяваща в себе си оздравителни комплекси и бойни техники. В Пекче, бойните изкуства са били известни под името Субак, който се записвал с китайски йероглифи (терминът Шоу-Бо) и се явява като едно от най-древните събирателни названия за корейските бойни изкуства, а в Силла в употреба били бойните изкуства на хуараните (специална група от благородници с академично обучение), които по-късно изкристализират в стила Хуаран-До (1, 48).
Ранно средновековие (4 в. – 9 в.)
През този период в Европа настъпват промени и раздвижване на големи маси хора в следстие разпада на Римската империя и „Великото преселение на народите” от Изток на Запад. Древните българи, авари, сармати, западни хуни, готи, вандали и др. донасят свои оригинални бойни изкуства и военно дело, които обогатяват съществуващите до тогава такива в Западна и Източна Европа. В частност, обособени центрове на подобен ситез се явяват Византия и България, които са като мост между Изтока и Запада. Древните българи донасят сабята, плетените железни ризници, специфичната конна тактика и стратегия и един нов стил на борба, който е отбелязан във византийските хроники. Специалистите считат, че именно българите първи донасят сабята в Европа и най-ранните такива образци се откриват в български погребения от 5 в. от Старата Велика България в Северното Причерноморие (8).
На Изток в Средна и Централна Азия бойните изкуства не търпят особено развитие и се следват старите изпитани традиции в това поле. Персийската империя се разширява като територия, особено на изток, включвайки перси, арменци, иберийци, парти, азери, кюрди, саки, скити,белуджи и други ирански племена, като по-късно след 651 г. тя става част от Арабския и Абасидския халифат. Там се развиват предимно бойни изкуства свързани с тактиката на конните народи – използване на кавалерийска сабя, пика/копие, борба, включително и борба на коня, стрелба с лък, мятане на аркан (ласо) и др. По „Пътя на Коприната” от Китай идват и някои новости в областта на бойните изкуства и оръжията, които дават свое отражение върху начина на воюване на персите.
В Китай даосизмът, конфуцианството, будизмът и философските школи продължават своето развитие като дават съществен тласък в развитието на Кунг-Фу и надграждат теоретичната му база.
През 5 в. се поставят основите на прочутата Шаолинска школа по бойни изкуства, а самият манастир става и център на Чан/Дзен будизма. Това става с идването на учителя Бодхидхарма (Да Мо) от Индия, който освен Чан-будизма донася и индийските системи на Ваджра-Мусти и Каларипаят, в които бил експерт. Освен това, Бодхидхарма се счита и за основател на две важни направления в Ци-Гун: комплексите И- Чин-Чинг („Класическа мускулно-сухожилна промяна”) и Ши-Суй-Чинг („Пречистване на костния мозък”).
По време на династиите Суй (581-618 г.) и Тан (618-907 г.) с разцвета на феодолизма става и възраждане на бойните изкуства в Китай. Най-популярен тогава бил „танцът с меч”, а за най-виртуозните му изпълнители се считат поетът Ли Бо – създател на стила Дзуй-Ба-Сян-Цюан („Бокс на 8-те бесмъртни”), военначалникът Пей Мей и госпожа Гун Сун (44). По време на династия Тан се появяват и четирите древни школи по Тай-Дзи-Цюан (Су, Ю, Чен и Ин), за които има запазена оскъдна информация и някои текстове с принципите им. Важно е да се знае, че тези школи предшестват с няколко века известната Уданска школа, за чийто родоначалник се счита даоския аскет Джан Санфън от 13-14 в.
Древните трактати на ранната епоха Тан: „Книга Тан – биография на наставника Чоу” и „Шаолинския манастир паметник в Суншанските планини” свидетелства за това, че монасите от Шаолин помогнали на императора Ли Шимин във войната против Уан Шичун, за което били щедро наградени и манастирът процъвтявал, ставайки важен център на бойните изкуства.
Разцвета на бойните изкуства през династията Тан и засиления културен обмен в Азия спомага за разпространението на различни стилове на Кунг-Фу и китайските оръжия в съседни страни като Корея, Япония, Средна Азия, Виетнам и в Югоизточна Азия.
В Япония през този период започва да се структурира съсловието на самураите (някъде около 8-9 в.), което окончателно взима превес през гражданските войни няколко века по-късно, довеждайки на власт шогуните, които изместват императора оставяйки му формално само представителни и ритуални функции, което продължава до Реставрацията Мейджи (19 в.).
През 7 в. лекарят Широбей Акияма от Нагасаки пребивавал няколко години в Китай, където освен медицина изучавал един от стиловете на Кунг-Фу, превеждан на японски като Биакуда, а също и Каппо (изкуството на спешна реанимация). След завръщането си в Япония той продължил своите занимания и създал древния стил на Джу-Джуцу Йошин-рю, чийто основен принцип бил „огъни се за да победиш”. За да докаже на практика своите теории, Широбей Акияма устроил публичен турнир в родния си град и в двубои победил над 150 силни и здрави мъже (11).
До 9-ти век и дори и след това на въоръжение в Япония доминират правите мечове тип „цуруги” и „суканто”. Първите следват класическия китайски двуостър меч, а вторите са по-скоро права сабя или палаш (преходна форма между меча и сабята), който е едностранно заточен и има характерната халка в края на дръжката. Той по всяка вероятност копира хунския палаш удобен за конния бой. Постепенно тези мечове, които в голямата си част са изработвани от китайски или корейски майстори променят формата си, стават едностранно заточени и с по-голяма извивка (мечовете „тачи”). Последното е свързано с факта, че в този период са използвани повече от японската кавалерия като по-удобни за боравене от коня. В по-късните векове японските мечове отново стават само с лека извивка, когато големите армии се състоят основно от пехотинци през 12-13 в. Връзката въоръжение и вид бойни изкуства тук може да се проследи доста детайлно. Така например в Япония доминират предимно хватовите и по-малко хватово-ударните бойни изкуства, което е следствие на факта, че почти до 17-18 в. там са се използвали брони, които препятствали ударната техника с гола ръка. Така се развиват различните стилове на Джу-Джуцу, които основно използват захвати, хвърляния, ключове по ставите и събаряния. Джу-Джуцу произлиза от Кумиучи (близък бой на бойното поле) или Йорой-Кумиучи (борба с броня). По подобен начин се развиват и европейските бойни изкуства, като се появяват различни форми на борба.
В Корея кралството Силла успява да обедини трите древни кралства в една държава с централизирано управление. Продължават да се развиват борбата Сириум и бойните стилове Сонбе, Субак (Шоу-Бо) и бойните изкуства на хуараните (по-късното Хуаран-До). Институцията на хуараните се кодифицира подобно на японското Бушидо, вплитайки в себи си морално-етическия кодекс и специфична философия свързана с конфуцианството и будизма. Хуараните освен бойни изкуства и стратегия, изучавали също философия, калиграфия, класическите китайски текстове, медитация и граждански науки. По този начин те съчетават античния китайски идеал („уен-у”) за хармония и баланс между гражданските и военните изкуства.
В Югоизточна Азия (Виетнам, Бирма, Тайланд, Индонезия, Малайзия, Филипини) започват да се полагат основите на местните силове на бойните изкуства, такива като Во-Виетнам/Во-Винам, Бандо, Муай-Тай, Краби-Крабонг, Пенчак-Силат, Бер-Силат, Кън-Тао и Кали/Ескрима. Това става под непосредственото влияние на индийските и китайските бойни изкуства чрез преселници, усилени търговски и военни връзки и по линия на разпространението на будизма, индуизма, философските системи и Йога.
Развито средновековие (10 – 13 в.)
В Европа се полагат основите на рицарското физическо възпитание. Появяват се редица рицарски ордени: йоанити (1048 г.), тамплиери (1119 г.), немски рицарски орден тевтонци (1198 г.), в които задължително се изучавали различни бойни изкуства както с оръжие така и без него, а също и двубои под формата на рицарски турнири. В следстие на кръстоносните походи в Близкия Изток, става отчетлив сблъсък и обмяна между тамошните бойни изкуства и европейските. В нашия регион в следствие сблъсъка между България и Византия и многобройните войни спомагат за още по-широко развитие на бойните изкуства и военното дело. Кръстоносците изпитват на гърба си ефективността на българските бойни изкуства и една от най-добрите им армии е разбита от цар Калоян (битката при Одрин/Адрианопол в 1205 г.). По това време започват да се оформят големите европейски школи по фехтовка – френска, италианска, немска и испанска.
В Китай в 11 в. се появява стилът Син-И-Цюан („Бокс на насочената воля”), създаден от ген. Юе Фей, който преди това изучавал Шаолин-Цюан. Традицията приписва също и още няколко стила на Кунг-Фу, които водят своето начало от ген. Юе Фей; това са Ин-Джао-Кунг-Цюан („Бокс на орловите нокти”), Фан-Дзъ-Цюан („Бокс на непрекъснатите атаки” или „Бокс на събарящите удари”), чието старо наименование е Ба-Шан-Фан („8 мълниеносни събаряния”) и др. В периода 10-12 в. се появява и един от древните стилове на Кунг-Фу – Чуо-Дзяо-Цюан („Бокс на тъпчещия крак”).
През династиите Сун (960-1279 г.), Цзин (1115-1234 г.) и Юан (1271-1368 г.) бойните изкуства в Китай продължават своето развитие. Широко се прилагало обучението във фехтовка на групи, а също непрекъснато се организирали турнири и двубои без оръжие, като в хрониките се споменават различните видове Кунг-Фу: Дзюе-Ди, Ши-Цюан, Ти-Туй, Ши-Бан, Нун-Гун, танц със сабя или меч, разбиване на каменни плочи (ударови тестове), стрелба с арбалет и много др. В манастира Шаолин идват да преподават двама известни майстори Ли Соу и Бай Юйфън. Първият обучавал в стиловете Да-Хун-Цюан („Бокс на големия потоп”), Сяо-Хун-Цюан („Бокс на малкия потоп”), фехтовка с тояга и Цин-На-Шу („Изкуство на захвати и ключове”), а втория преподавал „5-те животински стила” (дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и Ци-Гун. Това обучение дава голям тласък в развитието на Шаолин-Цюан и го обогатява с нови техники и форми (44).
В началото на династия Сун, даоския отшелник от планината Хуа – Чън По (Чън Сии) създава един стил наречен Лю-Хъ-Ба-Фа-Цюан („Бокс на 6-те координации и 8-те метода”), който е почти неизвестен извън пределите на Китай и спада към т.нар. „вътрешни стилове” (Ней Дзя). Чън По е родоначалник също и на две системи на Ци-Гун: Тай-Дзи жезъл и „спящата медитация” (вид анабиоза, подобно на зимния сън при мечките). Легендата разказва, че веднъж той спал 36 години непробудно……
По време на монголската династия Юан, основана от Хубилайхан, внукът на Чингизхан китайските бойни изкуства са в застой и били забранени от монголците. Владеенето и притежаването на оръжие от граждански лица се считало за престъпление и бойните изкуства можели да се упражняват само тайно. През този период голямо разпространение придобиват монголската борба и стрелбата с лък, които били поддържани от официалните власти.
В Япония през тази епоха бойните изкуства се развиват бурно благодарение на многобройните граждански войни. След продължителната гражданска война в края на ХІІ век, между клановете Тайра и Минамото, която завършва с поголовното унищожение на самураите от рода Тайра, назряват предпоставките за установяване на шогуната, изразяващ се в управление на държавата от самурайското съсловие, подчинено на своя върховен военачалник-шогуна. След разгрома на рода Тайра, властта на обединените самурайски кланове и най-вече на техния шогун-Минамото Еритомо, става толкова голяма, че фактическо той управлява държавата, а императорът съществува само протоколно.
В периода Камакура (1185–1333 г.) изработката на мечове в Япония достига изключително високо ниво. От това време са запазени и мечовете на прочутия майстор на мечове Масамуне и неговия ученик Мурамаса, които са образец на съвършенство. Периода Камакура се счита за най-великия период в историята и развитието на японските мечове. Много ковачи (катаная) в наше време се опитват да получат стомана с такова качество, но до сега техните усилия не са се увенчали с успех (42).
В този период тласък получават и тайните школи по Нин-Джуцу и най-вече клановете Кога и Ига, които достигат своя апогей през 16 в. Корените на това изкуство отново са с произход от Китай и донякъде са свързани с езотеричния будизъм Шингон и Тиендай, идващ през Тибет, комбинирани с дисциплините и практиките на планинските монаси воини (ямабуши) и самурайските бойни, изкуства адаптирани за целите на шпионажа, проникването и тайната война, която се водела непрекъснато между колемите феодални кланове в Япония.
В Корея през 10-11 в. под влияние на китайските северни стилове се развиват стиловете Те-Кион, Чхарек, Юсул, Орен-Куон, Пигак-Сул и някои други, които стават под въздействието на сблъсъка с монголците. От тях според специалистите най-оригинален е Те-Кион.
Късно средновековие (14 – 16 в.)
В Европа продължават да се развиват рицарските бойни изкуства и процъвтяват рицарските турнири. Появяват се и множество школи за обучение в бойните изкуства. В този период се появяват и първите огнестрелни оръжия – топове, мортири и аркебузи, който макар и примитивни започват да променят тактиката и стратегията за водене на боя и военните действия.
През 15 и 16 в. в Европа се появяват и множество ръководства и книги по борба, фехтовка, ръкопашен бой и др., които са доста детайлни в обясненията и илюстрациите. Тук може да се споменат трудовете на: Талхофер (Германия), Ачиле Марозо (Италия), Ханс Вурм Мандегут, „Кодекс Валерщейн” с анонимен автор, Фабиан фон Ауерсвалд (Германия), книгата „Борба и фехтовка” на Албрех Дюрер и др. Според наличните илюстрации става ясно, че повечето от тези техники, даже и борбата имат чисто бойно-приложен характер. Когато в началото на 20 век основоположникът на европейското Джудо – японецът Г. Коизуми видял някои от тези книги, той възкликнал учудено: … „В 16 в. в Европа са познавали Джу-Джуцу!?”….. (8). Любопитна подробност е, че точно през 16 в. Джу-Джуцу окончателно се оформя в Япония и тогава се появяват и множество школи, заедно със школите по Кен-Джуцу, Сумо и другите бойни изкуства.
През този период в Китай, след падането на монголската династия настъпва династията Мин (1368-1644 г.) настъпва особен разцвет на Кунг-Фу, възникват различни направления и школи, усъвършенстват се бойните оръжия. Започват да се прилагат и огнестрелни оръжия, но това са предимно топове и мортири за обсада и защита на крепости. Написват се и редица трудове върху бойните изкуства като: книгите на известния генерал Ци Дзигуан „Нова книга да ефекта от дисциплината” и „Трактат за бокса” („Цюан Дзин”); „Боен раздел” и др. Появяват се редица стилове като Тай-Дзи-Цюан, Ней-Дзя-Цюан („Бокс на вътрешната школа”), Ча (Джа)-Цюан („Бокс на фамилия Джа”), Тай-Дзу-Чан-Цюан („Дълъг бокс на Тай Дзу”), Ба-Дзи-Цюан („Бокс на 8-те Предела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Пи-Гуа-Цюан („Бокс на разсичащия удар”), Ди-Тан-Цюан („Бокс на великата земя”) и много др.
По време на минската династия окончателно се формират и кодифицират петте главни центъра на китайското Кунг-Фу, т.нар. „езотерични школи”, които се развиват в манастирите в планините: Шаолин-Пай (в планината Сун), Удан-Пай (в планината Удан), Ъмей-Пай (в планината Ъмей), Хуашан-Пай (в планината Хуа) и Кун-Лун-Пай (в планината Кун-Лун). За отбелязване е, че в тези планини е имало не по един, а множество манастири – будистки и даоски. Така например в Удан има 36 манастира (даоски), а в Ъмей над 20 манастира (будистки и даоски); в Хуа Шан също има огромен брой даоски манастири, в повечето от които са се практикували бойни изкуства. Броят на стиловете който се е практикувал в тези центрове е огромен; например само в планината Ъмей (провинция Съчуан) са се практикували над 75 различни стила на Кунг-Фу.
През династия ген. Ци Дзигуан, който бил възпитаник на Шаолин извършва една реформа в армията и под влияние на оръжията на японските пирати вако, които тероризирали южното крайбрежие въвежда дългата тясна сабя (мяодао), която е еквивалент на японската катана или по-точно дългия и вариант (дайто). С помоща на мяодао китайските войски на юг успяват да унищожат и прогонят нашествениците идващи от японския архипелаг. Въпреки това обаче мяодао не добива голяма популярност в Китай и в днешно време се упражнява само в някои школи на Кунг-Фу, такива като Тун-Бей Фан-Дзъ (на фамилия Ма), Пи-Гуа и Син-И.
В Япония по това време идват различни будистки мисионери от Китай и Корея, граждански и военни дейци, които донасят и някои бойни изкуства и стилове. Китайски майстор Чен Юанюн в 1558 г. разпространява Чиао-Ти-Шу (Какутей-Джуцу) и Тай-Дзи-Цюан в Япония, чийто ученици по-късно създават три школи по Джу-Джуцу: Такеноучи-рю, Кито-рю и Шинто-рю.
В Окинава през 14-15 в. редица преселници от Китай и окинавци пътуващи до континента донасят някои техники и стилове на Кунг-Фу, известно тук като Кемпо или Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и така се поставят основите на Окинава-Те („Ръцете на Окинава”), известно по-късно като Карате („Празна ръка”).
През 16 в. португалци и холанци донасят в Япония първите огнестрелни оръжия – аркебузи, топове и мускети. Много скоро японците започват собествено производство на тези оръжия и това се отразява на самурайските бойни изкуства и тактиката за водена на бой. Въпреки това, консервативните японци използват старите методи на самураите почти до Реставрацията Мейджи (19 в.)
Възраждане, Реформация, Просвещение (16 – 19 в.)
В Европа огнестрелните оръжия започват да доминират и все повече изместват традиционните бойни изкуства като фактор определящ изхода на битката. Старите бойни изкуства и рицарски дисциплини отиват на заден план и вече служат само като физическа подготовка на воините. Запазва се обаче кавалерийската тактика и боя със сабя, палаш, тежка шпага или рапира и пика. Тежките двуръчни мечове също постепенно изчезват от бойното поле, както и рицарските брони, които стават безмислени и неефективни срещу огнестрелното оръжие. По време на Просвещението физическата култура и бойните изкуства стават неотменна част при възпитанието на младите хора и влизат като изучаеми предмети в училищата и университетите.
Първи в Европа Петер Хенрих Линк (1776-1839 г.) разработил в гимнастиката направление (шведска гимнастика), отчитащо жизнедеятелността на организма на основата на физическата култура на древния и средновековен Китай. Той специално изучавал древни китайски ръкописи и книги по този въпрос, а лично преподавал фехтовка в Лундския университет, където посещавал и курсове по анатомия и физиология (40).
В 18-19 в. под влияние бойните изкуства от задморските колонии, във Франция се появява Савате, което по-късно се трансформира във „френски бокс” със спортни правила за двубоите. В Савате има много ритници и техники с гола ръка, а също заедно с него се практикувало и фехтовката с бастун и дълга палка, като метод за самозащита. Този стил все още е популярен във Франция и в някои бивши нейни колонии.
През 1894 г., следвайки идеите на французина Пиер де Кубертен в Атина се състояли и първите Олимпийски игри от ново време.
В Китай по време на династията Цин (1644-1911 г.) манджурците завладяват страната и налагат свои системи и тактики за водене на бой (предимно кавалерия), въвеждат повсеместно стрелбата с лък, борбата и някои други бойни изкуства. Появяват се много нови китайски стилове, които се тестват при борбата срещу нашествениците. В много манастири и на юг се създават множество тайни школи по Кунг-Фу и се организира съпротивата срещу манджурците. От тогава датират и много китайски тайни общества, известни като Триади или Тонги, които по-късно се израждат в престъпни гангстерски групи, особено през 19 и 20 в. Всички те имали на въоръжение древните бойни изкуства и ги ползвали в своята дейност. Опиумните войни с англичаните и централната власт в средата на 19 в. и Тайпинското въстание (1850-1864 г.), които съвпадат по време са крайъгълен камък в развитието на Кунг-Фу и сблъсъка му със западните технологии и начини на воюване (огнестрелните оръжия). След като въстанието е подавено в кръв (избити са около 20 млн. души), много практикуващи и майстори на Кунг-Фу са принудени да емигрират извън Китай в Югоизточна Азия и Америка като пренасят със себе си и древните бойни изкузва и ги разпространяват в китайските общности извън Китай (хуацяо), които към днешна дата наброяват около 70 млн. души.
В края на 19 в. в 1900 г. в Пекин избухва голямото въстание на ихетуаните против чуждата окупация и прогнилата манджурска династия Цин. Въстанието било наречено „Революция на боксьорите”. Въстанниците упражнявали фанатично различни стилове на Кунг-Фу и се противопоставили успешно (поне в началото) на агресорите, със средновековни оръжия и с голи юмруци срещу модерно въоръжени съюзени армии на англичани, германци, холандци, японци и руснаци, успявайки да издържат 55 дневна обсада преди да падне града. Западните войски дали над 2000 убити; броя на убитите китайци е неизвестен, но е значителен. В това героично време загинали много майстори на Кунг-Фу и то бележи края на старата епоха на традиционните бойни изкуства.
В Япония по време на епохата Едо (16-19 в.) на власт е шогуната Токугава и в страната цари относителен мир. Липсата на войни довежда до известна деградация на самурайското съсловие и техните бойни изкуства. Нелегалните народни школи в резултат на жестоки преследвания през 16 в. почти измрели, същото се отнася и до клановите школи по Нин-Джуцу, с изключение на тези които се подчинили и се влели в системата на тайната полиция на шогуните. Много от старите стилове и школи (корю) започват да западат, а някои от тях превръщат бойните изкуства в метод за духовно развитие, добавяйки към старите имена на бойните изкуства наставката „До” (от кит. „Дао” – Път). Това са и първите наченки на съвременните Будо спортове. Така от Кен-Джуцу се появява Кендо, от Джу-Джуцу – Джудо, от Яй-Джуцу – Яйдо и т.н. По това време в Окинава се появяват и трите големи школи по Карате: Наха-Те, Шури-Те и Томари-Те, от които водят началото си почти всички нови стилове на Карате. Окинавското Карате и Ко-Будо започва да си проправя път в Япония, където се заселват редица майстори от Окинава и се откриват школи.
След Реставрацията Мейджи 1867 г. в Япония настъпват големи промени, шогунатът е премахнат както и самурайското съсловие и се извършва реформа на цялата държавна структура и започва изграждането на модерна Япония, която от феодализма скача директно в капитализма. Бойните изкуства намират своето място като методи за подготовка и физическа култура и спорт в армията, полицията, училищата и висшите учебни заведения. Въпреки, че много от традиционните школи и стилове продължават да съществуват, новите времена слагат ясен отпечатък върху духа на бойните изкуства и повечето от тях се превръщат в модерни спортове и психо-физическа култура.
Нова и най-нова история (19-20 в. до наши дни)
В Европа и Америка старите бойни изкуства и дисциплини почти изчезват и остават само техните орязани спортни варианти като бокс, борба и фехтовка, които вече са „олимпийски дисциплини”. През последните години обаче започнаха да се възраждат някои дисциплини практикувани като „историческа фехтовка”. В края на 19 и началото на 20 век на Запад започва да си пробива път японското Джу-Джуцу, а след него и Джудо. През 1936 г. на олимпиадата в Берлин китайската делегация за първи път демонстрира Кунг-Фу/Гуо-Шу официално извън Китай. След Втората Световна война различни видове азиатски бойни изкуства бързо започват да се разпространяват по целия свят, като през 70-те години това става модна вълна. През 1954 г. един китайски майстор от стила „5-те животни на Шаолин” сифу Арк Уонг в Калифорния първи отваря вратите на своята школа и за американци (до тогава в тези школи се обучавали само китайци). След него и други майстори в САЩ, Хонконг и Тайван правят достъпни своите школи и започват да преподават по-открито. Наред с Карате, Джу-Джуцу, Тай-Бокс, Айкидо и Таекуондо, Кунг-Фу бързо намира своите почитатели и последователи на Запад и бурно започва да се развива, особено след вълната филми от Хонконг известни като „иистърни” (в противовес на известните „уестърни”) и звезди като Брус Лии, Чък Норис, Нора Миао, Само Хунг и мн. др. Учредяват се редица регионални и международни организации по Кунг-Фу на всички континенти и регулярно се провеждат турнири, състезания и фестивали. Практикуващите в световен мащаб днес са над 350 млн. души, като по-голямата част от тях са в Китай разбира се.
Така Кунг-Фу достига и до България някъде около 1974 г., като в началото се практикува почти тайно поради забрана от страна на властите и съществуват едва 3-4 нелегални групи практикуващи в цялата страна. Първите сведения са от сенсей Владимир Андреев (5-ти дан Карате Шотокан), който е учил при японски и китайски майстори в Австралия. В последствие се натрупва полезна информация от българи пребивавали в чужбина и някои майстори дошли в България. Първата школа е клубът по „Будо Карате” (сега Школа „Златен Дракон”) към ВИЗВМ в гр. Стара Загора, където през 1978 г. наред с Карате и Джу-Джуцу се преподават и техники от Кунг-Фу. Втора такава школа, която съществува по същото време е тази на Веселин Шиваров и Асен Недев в Централния Студентски дом в София, където се упражняват Тай-Ки-Кен, Джийт-Куон-До и Карате.
Първия семинар по Кунг-Фу с чуждестранен майстор е проведен през 1986 г. в „Цигов чарк” до Батак със сифу Ласло Банхеги (Чоу-Гар-Тан-Лан-Цюан) и негови ученици, които идват от Унгария. По-късно се канят и други майстори от Франция, Гърция и Китай, а и някои българи пътуват до Китай за обучение. След 1990 г. се появяват вече различни школи, клубове и организации, като последната такава е Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ). В страната в момента се упражняват около 10-12 стила на Кунг-фу, като най-разпространени са стиловете Уин-Чун-Кюн, Тай-Дзи-Цюан, Ба-Гуа-Джан и Син-И-Цюан; практикуват се също Шаолин-Цюан, Кунг-Фу Тоа, Нан-Цюан, Джиит-Куон-До, Чуо-Дзяо-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Сан-Да, И-Ли-Цюан и Тун-Бей Фан-Дзъ. Клубовете и школите по Кунг-Фу/У-Шу са около 60 в цялата страна, като има и доста отделни малки неформални групи трениращи извън тази бройка.
3) ОСОБЕНОСТИ И СПЕЦИФИКА НА КУНГ-ФУ
Както всички традиционни бойни изкуства и Кунг-Фу има своите особености и специфика. Независимо от огромния брой стилове, между тях има тънка свързваща червена нишка на общи корени и взаимовръзки, както и някои общи принципи. Кунг-Фу в цялост може да се оприличи на едно дърво, чийто корени и ствол са китайската история и култура, а клоните и листата са отделните стилове и направления (подстилове). Т.е. всички стилове на Кунг-Фу са едно семейство. Това не винаги се отчита от трениращите и инструкторите, който често се интересуват предимно от практикуваните от тях стилове и не правят връзка с останалите. Повечето големи майстори обаче винаги съчетават в практиката си няколко стила на Кунг-Фу, като обикновено един от тях е основен, а другите са поддържащи и за разширяване на общата психо-физическа култура.
Всеки един стил на Кунг-Фу е уникален сам по себе си, има собствена философия и теория, стилови особености и се е утвърждавал в продължение на векове изтърпявайки „проверката на времето”. В това отношение традиционното Кунг-Фу е доста консервативно и повечето стилове са на поне няколкостотин години. Дори и сравнително новите стилове създадени през 20 век, такива като Джийт-Куон-До („Път на пресичащия удар”), Зен-Куон-До, Кунг-Фу Тоа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джъю-Фа-Мън („Метод на 9-те врати”), И-Ли-Цюан („Духовен и физически бокс”) и някои др. почиват твърдо на традиционните стилове и се знае генеалогията на техния произход.
При изучаването на Кунг-Фу е почти задължително инструкторите и практикуващите добре да владеят както специалната терминология, така и специфичния Кунг-Фу жаргон, където думите имат други значения от обичайните в китайския език. Последното е от особена важност при преводи на класически текстове, където ако преводача не е практикуващ, дори и да владее добре езика може да се стигне до абсурдни и неразбираеми преводи, които се нуждаят от сериозна редакция или нов превод. В това поле е важно също да се знае правилната транскрипция на термини и имена на български език; тя се различава от тази на транскрибиране на руски, английски или други западни езици и то доста.
За правилното разбиране на някои термини и техники в Кунг-Фу, особено при изучаване на Ци-Гун/Ней-Гун и „вътрешна алхимия” е задължително доброто познаване на китайската история и култура, както и хронологията на династиите. Трябва да се отчита също, че повечето класически текстове, където са дадени основните правила и принципи на стиловете са написани под формата на песни и речитативи в стихотворна форма с лаконичен и кодиран текст, неразбираем за непосветените. По същия начин са представени и редица Кунг-Фу поговорки и пословици, които са изключително важни за практиката и съдържат огромна полезна информация.
По-задълбочено трябва да се изследва и историята на Кунг-Фу и генеалогията на отделните стилове и школи за да се избегнат някои досадни грешки в практиката. Понякога това може да спести години лутане на ученика, инструктора и даже на майсторите. В това отношение много важно е изследването на взаимовръзките между отделните стилове; така някой проблем, техника, форма (таолу) или метод, който е неясен в практикувания стил може да бъде разяснен или да се получи информация от сроден стил. Така например популярния стил Уин-Чун-Кюн е тясно свързан с Южния Шаолин-Цюан (най-вече стила на 5-те животни: дракон, тигър, змия, маймуна и жерав) и стилове като Бей-Хъ-Цюан („Бокс на Белия жерав”), Джоу-Гар-Тан-Лан (южен стил на Богомолката), Хакка-Цюан, Хун-Кюн и дори такива твърди силове като Карате Годжу-рю (Кингай), Уечи-рю (Пангай-Ноон) и Хакуцуру в Окинава. В някои стилове на Тай-Дзи-Цюан има влияния от Син-И-Цюан (и в техниките и в теорията), а в Ба-Гуа-Джан имаме съответните връзки и влияние от Шуай-Дзяо, Лохан-Цюан, Син-И-Цюан и Тай-Дзи-Цюан. Отчетливи са също връзките между Син-И-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Тун-Бей, Ба-Дзи-Цюан и И-Ли-Цюан. В това поле могат да се правят много полезни изследвания, защото в специалната литература почти липсва информация и анализи по тези въпроси с малки изключения.
В повечето стилове на Кунг-Фу движенията са естествени, окръглени и плавни, дори при „твърдите” стилове. Тази естественост и работа с цялото тяло е специфична за Кунг-Фу, както и здравните ефекти от тренировките и връзката на Кунг-Фу с традиционната китайска медицина и оръжията. Това ясно се вижда от продължителността на живота на майсторите, които в повечето случаи са дълголетници и практикуват до преклонна възраст. Особено важни съ връзките между Кунг-Фу и Ци-Гун; не случайно китайската поговорка гласи: „Ако на младини практикуваш само „цюана” (бокса) без фините упражнения (Ци-Гун); то на старини ще бъдеш амортизиран и изхабен”.
Друга особеност са непринудените отношения учител – ученик, които въпреки респекта са по-скоро приятелски, отколкото формални или „казармени”, както е примерно при някои японски или корейски бойни изкуства.
В заключение, всеки един стил на Кунг-фу има специфични техники, стойки, начини на придвижване и маниер, който го отличават; някои от тях са като „запазена марка” и служат за мигновенно разпознаване на стила от страна на познавачи, майстори или експерти.
4) РАЗЛИКИТЕ МЕЖДУ КУНГ-ФУ И У-ШУ
В хода на историческото развитие наименованието на китайските бойни изксуства се е променяло през вековете. В епохите (древни династии) Ся (ХХI-ХVI в. пр. Хр.), Шан (ХVI-ХI в. пр. Хр.) и Джоу (ХI-II в. пр. Хр.) са съществували такива наименования: Цюан-Юн („Смел юмрук”), Шоу-Бо („Ръкопашен бой”), Сян-Гао, Доу и много други. Така в периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.) в първия китайски сборник на стихове и песни „Шидзин” („Книга на песните”) се появява йероглифа „цюан” („юмрук”; „бокс”, „бия се”). В перода на „Воюващите царства” (475-221 г. пр. Хр.) названието се изменило в Дзи („Бокс”), Сян-Бо („Взаимно удряне”), Шоу-Джан и др. В съчинението „Военни обреди” има глава „Разцвет на Дзи-Дзи в народа Ци”, потвърждаващо широкото разпространение на бокса в тази епоха. Дзи-Дзи Фа означава „Метод да удряш сръчно, ловко” и този термин се е запазил и до днес. По времето на династиите Цин (221-206 г. пр. Хр.), Хан (206 г. пр. Хр.- 220 г. сл. Хр.) и перода „Трите царства” (220-280 г.) съществували названията У-И („Бойно изкуство”), Дзюе-Ди („Противоборство”), Дзюе-Ли („Борба”), Шуай-Ху („Свободна борба”), Джан-Шоу („Дълга ръка”), Шоу-Гъ („Ръкопашна схватка”), Шоу-Бо, Ци-Мън, Ця и др. Така в книгата „Хроники на Трите царства – животоописанието на Люфън” се споменава за това, че: ”….в У-И той бил най-силен от всички…..”.По времето на династиите Дзин (265-420 г.) и Южни и Северни династии (420-581 г.) за бойните изкуства се прилагали такива термини: У-И, Дзян-У, Пай-Джан, Сян-Бо, Сян-Ча, Сян-Пу, Дзюе-Ди, Цюан-Фа („Метод на юмрука”) и др. По времето на династията Лян (502-557 г.) в трактата „Вън Сюан” има поема „Да се забрани У-Шу и да се развива литературата” (т.е. да се забрани войната и да се започне с мирен труд). Тук за първи път се среща и термина У-Шу („Бойно изкуство”; буквално „Да спрем копието”). През следващите династии, започвайки от династия Суй (581-618 г.), Тан (618-907 г.), Сун (960-1279 г.), Юан (1279-1368 г.), Мин (1368-1644 г.) и Цин (1644-1911 г.) макар и да се срещат различни наименования за бойните изкуства (като общ термин, а не стилове) – Цюан-Дзе, Ши-Пу, Шоу-Бо, Дзюе-Ди, Сян-Бо, Ба-Ши (Ба-Шъ), Сян-Пу, Дзюе-Ли, У-Джи, Да-Тао-Дзи, У-Ши, Шуай-Дзяо, Бай-Да, Ши-Цюан, Ши-И, Цюан-Фа, Дуй-Ли и много др., но най-разпространения термин бил У-И.
След Синхайската революция (1911 г.) най-използваните термини били У-Шу („Бойно изкуство”) и Гуо-Шу („Национално изкуство”) с преобладаване на втория термин, който и до сега се употребява в Тайван. Тогава се състояли и първите национални шампионати от модерен тип в Циндао (1911 г.), Шанхай (1919 г.), Шанхай (1923 г.), Нанкин (1928 г.), Шанхай и Ханджоу (1929 г.) и Нанкин (1933 г.).
В Южен Китай, Хонконг и Макао с течение на времето се налага термина Кунг-фу („Висше умение”; букв. „Време изразходвано за постигане на майсторство”), в Югоизточна Азия – Кън-Тао (за стиловете с китайски произход), а в Япония – Кемпо/Кенпо („Китайски юмрук”).
По време на „Културната революция” в Китай (1956-72 г.) Кунг-Фу/У-Шу е обявено за „феодална отживелица”, заедно с много други неща от традиционната китайска култура; манастирите са разрушени, а майсторите, монасите и практикуващите бойни изкуства са изпратени в лагери или да строят пътища. След революцията китайските власти възстановяват под техен контрол У-Шу, но силно редуцирано и променено като чисто спортна дисциплина тип „гимнастика” (с ограничен брой техники, форми и уреди, доста различни от традиционните). С това китайските власти променят изцяло смисъла на термина У-Шу, придавайки му съвсем друга насока. Това се прави с цел пълен държавен монопол върху този спорт и дисциплини (някъде го наричат и „държавно У-Шу” или „гимнастика У-Шу”), което на практика къса връзката с традиционните стилове, философия и методика на трениране. За отбелязване е, че в Китай, където около 300 млн. души практикуват бойни изкуства, едва около 10 % от тях се занимават със У-Шу (т.е. осакатания спортен вариант), а останалите практикуват традиционните стилове. От друга страна Кунг-Фу (традиционните стилове) продължават да се развиват независимо както в Китай, така и в Тайван, Хонконг, Макао, Югоизточна Азия и в китайските общности в САЩ, Европа и Южна Америка (т.нар. хуацяо или „външни китайци”, които са около 70 млн. души). Важно за отбелязване е, че в тези китайски общности и стара емиграция още от средата на 19 в. са запазени доста традиционни стилове на Кунг-Фу, някои от които вече са изчезнали в Китай и не се практикуват там.
В днешно време двата най-популярни термина за китайските бойни изкуства са Кунг-Фу и У-Шу, от които Кунг-Фу е по-популярния. Съществуват и редица международни федераци и организации, които следват тези две тенденции. За отбелязване е обаче, че в Кунг-Фу има доста по-голямо многоообразие на такива организации в много държави (има стилове, които се пракикуват в над 140 държави!), докато в У-Шу има само една такава международна организация, която е почти изцяло под контрола на Китай (IWF). В какво се състоят разликите между У-Шу и Кунг-Фу, така както са представени днес от гледна точка на традиционните стилове, като модерен спорт и психо-физическа култура. На първо място това са две абсолютно различни дисциплини подобно на волейбол и баскетбол, хандбал и футбол, тенис на маса и тенис на корт или китайски шах и индийски шах. Дори и така представено това не се доближава до същината на разликите между Кунг-Фу и У-Шу. Разликите не са само в имената, но най-вече в съдържанието, практиката, философията и методиката; целите и задачите на У-Шу и Кунг-Фу са коренно различни.
Да започнем с У-Шу. Това е силно стилизирано, опростено, орязано, редуцирано, променено и осакатено (от гледна точка на традицията) изкуство тип „гимнастика У-Шу”, изкуствени двубои (Сан-Да) и т.н. с цел тоталитарен контрол, улесняване членството в МОК и ставането на У-Шу някакъв олимпийски спорт. Броя на дисциплините е силно редуциран и самите дисциплини са променени и нямат нищо общо с традиционните стилове (като съдържание, философия, традиции, методи на тренировка и дух). Това лесно може да бъде видяно в програмите и правилниците на Международната федерация по У-Шу и подчинените и регионални организации. Всичко в У-Шу е подчинено на политическата пропаганда, тоталитарни методи за възпитание на младите хора („промиване на мозъци” и груба бюрокрация), комерсиализация и една тотално подменена ценностна система! В У-Шу спортния живот е силно ограничен от спецификата на изява и общо взето варира в границите до 30 годишна възраст, след което спортната кариера на повечето участници приключва! И не само това, но изследванията показват едно характерно износване, „амортизация” и недопустимо състаряване на спортистите, които страдат от редица професионални заболявания на опорно-двигателния апарат!
Кунг-фу в противовес на това съхранява старите страдиции, запазва оригиналността и уникалността на традиционните стилове в пълния им обем, ползва утвърдени от вековете и осъвременени чрез науката методи за тренировка, което е гаранция за върхови постижения и високо спортно майсторство! В Кунг-Фу има много повече дисциплини във всички направления и това дава възможност за по-голяма изява на състезатели и практикуващи и участие на двата пола и всички възможни възрастови групи без ограничение. В Кунг-Фу изключително много се държи на философията, методите на закалка, практикуване с вътрешната енергия (енергийни практики – Ци-Гун/Ней-Гун), медитация и търсене на здравен ефект (връзките с традиционната китайска медицина) от тренировките – нещо което подчертано липсва в „гимнастиката У-Шу”. От друга страна като психо-физическа култура Кунг-фу е полезна както за възпитанието и израстването на младите хора, но също така е подходящо за всякакви възрастови групи. В Кунг-Фу не е рядкост да видите пракикуващи от двата пола на почтена възраст 70-80-90 години; и това е по-скоро норма, а не изключение! В заключение Кунг-Фу е не само спорт и психо-физическа култура, но и начин на живот, който гарантира здраве, жизненост, висок дух и просперитет на нацията.
5) КЛАСИФИКАЦИЯ НА СТИЛОВЕТЕ В КУНГ-ФУ
Специалистите и лаиците винаги са спорели за броя на стиловете в Кунг-Фу; едни посочват цифрата 500, други даже говорят за 1000 стила. Кое е истината? През 80-те години на миналия век по инициатива на Общо китайската асоциация по У-Шу съвместно с Министерството на спорта на Китай се подема една национална кампания за описване на традиционните стилове, събиране на информация, интервюиране и заснимане на стари майстори, издирване на стари ръкописи за Кунг-фу и старинни оръжия. Кампанията трае 3 години и в нея участват над 3000 доброволци и специалисти от цял Китай. В резултат са описани и документирани надлежно 130 основни стила (някои считани за изчезнали), открити са над 350 старинни ръкописи и хиляди оръжия (някои още от дин. Тан) и са записани 400 часа видеоматериали с традиционни стари майстори (някои от тях починали на скоро след това), което ги прави още по-ценни. Така, че в момента можем със сигурност да посочим наличието на 130 основни стила на Кунг-Фу, които с разновидностите и подстиловете наистина стават няколкостотин, но основните стилове са твърдо 130. Това значително облекчава тяхната класификация по групи, на които ще направим разбивка и кратък анализ и характерни примери.
1. Групи стилове според преобладаващите техники.
– хватови (Шуай-Дзяо, Цин-На).
– ударни (Ба-Дзи, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Хун-Цюан, Чуо-Дзяо).
– хватово-ударни (Тай-Дзи, Уин-Чун(Винг Чун), Син-И, Ба-Гуа, Ин-Джао-Кунг, И-Ли-Цюан, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Джийт-Куон-До).
2. На географски признак.
– северни (с преобладаване на ритащи техники и бой на дълга дистанция) – Тай-Дзу-Чан-Цюан, Чуо-Дзяо, Северен Шаолин-Цюан, Тан-Туй, Лохан Цюан, Тан-Лан-Цюан, Пи-Гуа-Цюан, Ми-Дзун-Цюан.
– южни (с преобладаване на юмручни техники и бой на къса дистанция) – Хун-Гар, Чой-Ли-Фут, Уин-Чун, Бей-Хъ-Цюан, Южен Шаолин-Цюан, Бай-Мей.
3. На философско-религиозен признак.
– будистки (Шаолин-Пай и Ъмей-Пай).
– даоски (Удан-Пай, Ъмей-Пай, Хуашан-Пай, Кун-Лун-Пай).
– тибетски (Лама Кунг-Фу, Пак-Хок-Пай, Боабом, Хоп-Гар).
– мюсюлмански (Джа-Цюан, Хънански стил на Син-И).
– конфуциански и др.
4. Кунг-Фу стилове на националните малцинства.
Това са сравнително малка група стилове, но трябва да се има предвид, че в Китай има 53 етнически групи и национални „малцинства” някои от, които наброяват до 50 млн. души.
5. „Външни стилове” (Уай-Дзя) и „вътрешни стилове” (Ней-Дзя).
– външни (Шаолин-Цюан, Ба-Дзи, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Пи-Гуа, Уин-Чун, Тан-Лан, Хун-Гар).
– вътрешни (Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Лю-Хъ-Ба-Фа, И-Цюан/Да-Чен-Цюан, И-Ли-Цюан, Ней-Дзя-Цюан).
Тук трябва да отбележим, че класифицирането на стиловете на „външни” и „вътрешни” е доста условно, защото повечето външни или „твърди” стилове също имат раздел за вътрешна работа (Ци-Гун/Ней-Гун). Майсторът Сун Лутан отбелязва, че всички стилове на Кунг-Фу, които наблягат на работа с коремния център (дантян) са вътрешни, а тези които пренебрегват този вид практика са външни. Има и други определения за термините „външни” и „вътрешни” стилове изхождайки от друга логика.
6. Подражателни стилове (Сян-Син-Цюан).
Това са обикновено стилове на животните, пияния, лудия и т.н., като: Ху-Цюан („Бокс на Тигъра”), Хоу-Цюан („Маймунски бокс”), Дзи-Цюан („Бокс на Петела”), Тан-Лан-Цюан („Бокс на Богомолката”), Шъ-Цюан („Змийски бокс”), Дзуй-Цюан („Пиян бокс”), Гоу-Цюан („Кучешки бокс”) и др.
6) ЕВОЛЮЦИЯ НА ФОРМИТЕ (ТАОЛУ) И ОРЪЖИЯТА В КУНГ-ФУ
Формите или комплексите (таолу) в Кунг-Фу са едни от основните тренировъчни методи и присъстват в повечето традиционни стилове. В някои стилове обаче като И-Цюан/Да-Чен-Цюан, Дзу-Ян-Мън, Джийт-Куон-До и И-Ли-Цюан формите липсват или са силно редуцирани; в другите стилове обаче формите са една неотменна традиция и важен елемнт от тренировката.
Както вече изяснихме формите на Кунг-Фу възникват някъде през династия Хан малко преди новата ера. През вековете те непрекъснато се развиват и усъвършенстват. Формите таолу (букв. „пътечка”) съдържат всички основни техники на стила и са „запазена марка” за всеки стил. По принцип всеки традиционен стил има такива форми, които варират по брой и големина (брой техники и сложност). Обикновено повечето традиционни стилове съдържат до 5-6 такива форми и те се упражняват цял живот, паралено с изучаването на отделните техники, бойните приложения (юнфа), договорените и свободните двубои. В някои стилове като Тай-Дзи-Цюан и Ба-Гуа-Джан например има по една или две дълги юмручни форми и няколко с оръжие; в Уин-Чун има 5 форми (три юмручни, една за дървен манекен и две с оръжия), в Син-И-Цюан броя на формите също не е голям и те са силно стилизирани и изчистени, същото важи и за Ба-Дзи-Цюан; докато други стилове например като Чой-Ли-Фут имат над 20 различни форми; в Шаолин-Пай и Удан-Пай също има огромен брой форми. Общо в Кунг-Фу съществуват няколко хиляди форми/комплекси както с оръжие, така и без него, а също и форми за двама (Дуй-Лян).
Изследвайки еволюцията на формите се отчита следното: в началните ранни етапи, формите са изключително изчистени и стилизирани и имат малко на брой техники. В началото те представлявали просто навързани верижно няколко комбинации, които се упражнявали и с партньор. Постепенно формите започват да се усложняват и това съвпада с по-широкото разпространение и популяризиране на Кунг-Фу, когато майсторите участвали в турнири или правели публични демонстрации. За да впечатляват публиката различните циркови трупи, пътуващи артисти и странствуващи майстори добавят във формите допълнителни елементи, скокове, акробатични елементи и др., които ги правели по-атрактивни. Този процес особено много се задълбочава по времето на последната династия Цин. Във връзка с това, някои традиционни майстори от началото на 20 век отбелязват със съжаление, че с усложняването на формите и стиловете започнал да се загубва и техния изначален смисъл, който е бил заложен в архитиповете на традиционните стилове. Във връзка с това препоръката към практикуващите е, да се изследват и отдиференцират именно тези изначални архитипове и практиката да се съсредоточи изключително върху тях, което ще подобри както бойния потенциал на трениращите, така и ще запази същината на стила.
Що се отнася до оръжията в Кунг-Фу то трябва да се отбележи неразривната връзка между оръжията и юмручните форми и техники и тяхното взаимно влияние. Исторически, почти до края на 18 и даже и през 19 век, Кунг-Фу се е практикувало изключително с оръжие на първо място и едва на втори план с голи ръце. В днешно време е обратното, но се наблюдава и едно възраждане на практиките с оръжие; като оръжията се използват повече като тренировъчни уреди даващи ценни качества, а не толкова като оръжия в тесния смисъл. Не трябва обаче да забравяме, че някои от тези традиционни оръжия дори и днес не са загубили актуалност именно като оръжия, особено късите и скритите оръжия.
По принцип наборът от оръжия използвани в Кунг-Фу е доста голям и наброява около 108 вида оръжия (това е разширения набор). Малкия набор е доста по-редуциран и обхваща т.нар. „18 класически оръжия”, които са систематизирани още от ханския император У Ди (107 пр. Хр.): пика мао, пика шо, бастун, сабя, копие с кука, желязна палка дзиен, камшик, меч, боздуган, бойни куки (коу), тризъбец, лък, бойна секира, брадва, щит, вила и дълга тояга. По-късно през следващите династии този набор периодично се е променял и в наше време окончателно е установен на следните видове оръжия в Кунг-Фу: меч (дзиен), сабя (дао), тояга (гун), копие (цян), алебарда (да дао), секири (чифт), бойни куки (коу), тризъбец (шан ча), железен камшик с 9 секции (джъю джие бян), боздуган (чуй), сърповидна алебарда (тан), дълга бойна секира (юе), бастун (барн), верига с железни топки в двата края (муо син), ратанов щит, копие с връх като орлова лапа (джуа), въжено копие (шън бяо) и трисекционна тояга (сан дзие гун) (19).
От този огромен арсенал, традиционните майстори обикновено специализират в едно или две оръжия, които владеят до съвършенство. Четирите главни оръжия, които могат да се видят в почти всички стилове на Кунг-Фу са: тояга, меч, сабя и копие, с които се работи съобразно принципите стила по строго определени форми (таолу).
7) ИСТОРИЯ НА ДВУБОИТЕ САН-ДА/САН-ШОУ
Както вече изяснихме, първите турнири по Кунг-Фу се появяват още преди новата ера и съвпадат по време с първите древни олимпиади в Елада и елинистичния свят; някои дори са по-стари от тях. При династията Джоу (12-3 в. пр. Хр.) съществувал обичай на турнирни боеве без оръжие – Сян-Бо, което произлезло от изкуството Дзюеди. Сян-Бо включвало в себе си захвати, юмручен бой, хвърляния и удушаващи техники. Тези турнири спомагали за развитието на бойните умения в Кунг-Фу и в тях участвали предимно професионалисти. Хрониките гласят, че цар Син Джоу (11 в. пр. Хр.) последния владетел на династия Шан-Ин (16-11 в. пр. Хр.) имал зъл нрав и под влияние на своята любима наложница Дадзъ често устройвал в двореца „гладиаторски игри” и бил голям любител на бойните изкуства, които и самият той практикувал. Цар Син Джоу бил необикновено силен и можел с юмрук да убива по 9 бика подред и да поддържа с ръце покрива на дома заменяйки подпорните стълбове….. (38).
Китайската дума „Сан-Да“ буквално означава „неканонизирани удари“ или „свободни удари“, а другия термин за свободни двубои Сан-Шоу означава „три ръце“ или „три сблъсъка на ръцете“ („разпръскване на ръцете“); т.е. и в двата случая става въпрос за свободен бой. Това е в противовес на канонизираните техники, които се изучават във формите и комплексите (таолу) и договорените двубои или форми за двама (Дуй-Лян). Във всеки стил на Кунг-Фу съществуват различни форми за упражнения по двойки, които се наричат Дуй-Лян. Думата „дуй“ означава“да си срещу нещо или някого“ или да бъдеш „в двойка с нещо или някого“. Така в превод, „дуй лян“ означава „тренировка по двама“. Във формите Дуй-Лян всички движения на всички техники и придвижвания на участниците са предварително уговорени и стандартизирани за съответния стил. Това позволява правилно да се оттренира ритъма на движението в техниките, прилагането им в нужния момент (тайминга), прилагането на силата в нужния момент и упражняване на чувството за правилна дистанция. Но за да се прилагат прийомите в реалния бой е нужно умение да се реагира правилно в неочаквано възникнала ситуация. Именно за това служи Сан- Да/Сан-Шоу, където участниците прилагат всякакви техники, без предварителна уговорка. Тук ще използаваме предимно термина Сан-Да с уговорката, че става въпрос именно за традиционната система, а не за съвременния спортен вариант, който също ще бъде описан.
Китайците много са се биели и провеждали войни през всички времена, особено в по-ранните периоди преди обединението на Китай в империя. Така например през периода Чунцю (770-476 г. пр. Хр.), за 240 години били проведени 480 войни, а през периода „Воюващи царства” (403-221 г. пр. Хр.) за 182 години – повече от 100 войни.
В документи от периода „Пролети и есени“ (6-3 в. пр.Хр.) се споменава също за Сян-Бо (букв. „взаимно блъскане“ или „двубой“). През 1975 г. по време на разкопки в планината Фън Хуан Шан, в един гроб от времето на династия Цин (221-206 г. пр.Хр.) бил намерен гребен, на гърба на който били цветно изобразени хора, водещи схватка на платформа; това са т.нар. Лей-Тай („Двубои на платформа „), които стават много популярни в средновековието и по-късно. В 3-ти в. пр.Хр. Сян-Бо било адаптирано за състезания, имало ясни правила и съдии. Боевете се провеждали на специална платформа или арена (Лей-Тай); включвали хвърляния и удари с ръце и крака. Тази система получила названието Шоу-Бо (38).
Има изображения на схватки на почти всички фрески от династия Хан (206 г. пр.Хр. – 220 г. сл. Хр.) и тогава те били много популярни и поддържани от имперторите и висшите сановници.
В текстове от 6-10 век се споменава също за Шоу-Бо – („ръкопашна схватка“ или Дзюе-Ди („схватка“), които имат древен произход. Ето пример за подобен текст: „Императора от династия Късен Тан (923 – 936 г.) бил много енергичен, обичал както да гледа Дзюе-Ди, така и да участва. Веднъж решил да победи в двубой Мен Гуан, но отначало се уговорил с чиновниците, противника да не се поддава лесно. Мен Гуан отстъпил четири пъти, но след като бил съборен от удар и заключен, ударил с ръка императора и го повалил, за което получил окръг Ю и званието „цзие ду шъ“. От текста се вижда, че в схватките се използвали както удари, така и борцови прийоми. По текста могат да се определят следните общи черти на традицията на публичните двубои и турнири в Китай: двубоите се водели на квадратна платформа, нямало разделение на категории, нямало защитно облекло, използвали се всякакви техники, победителя получавал награда или ценен приз и се ползвал със всеобщо уважение.
През династия Сун (960 – 1279 г.) ръкопашния бой бил въведен в качеството на средство за физическо възпитание в армията и в столичния щаб за отбрана на държавата била построена специална платформа за двубои, наричана „Лей-Тай“ (с този термин се обозначавала както самата платформа, така и боевете провеждани на нея). Бойци от всички краища на империята идвали да мерят сили там. Правилата забранявали „недостатъчни захвати“ и „стягане на панталоните“. Разрешени били удари и хвърляния, ножици с крака. На победителя връчвали знамена, сребърни съдове, копринени дрехи, коне и пр.
Династия Мин (1368 – 1644 г.) влязла в историята като „златния век на Кунг-Фу“ и Лей-Тай са били много популярни по това време. На колоните от двете страни на платформата за подгряване на атмосферата провесвали надписи от рода на „удара на свирепия тигър от южните планини“ или „ритника на водния дракон от северните морета“. За да няма спорове кой е победил, преди боя двамата участници подписвали документ „на живот и смърт“, без подписването на който никой не бил допускан до боевете. В годините на управлението на манчжурската династия Цин (1644 – 1911 г.) Лей-Тай широко се разпространили сред народа, а също много популярна била и борбата Шуай-Дзяо и монголската борба. По време на някакъв местен празник например, организаторите построявали платформа на открито и приемали предизвикателствата на всички желаещи. Никакви предварителни атестации, регистрации и пр. не се изисквали, нужно било само боеца гръмко да обяви кой е, от къде е и коя школа представлява. Това не са били спортни двубои в днешния смисъл и смъртта на участник било нещо съвсем нормално; именно за това да излязат на платформата рискували само изключително уверени в своето майсторство хора, което само по себе си говори за високото ниво на боевете по онова време. През 1911г. в Китай избухва буржуазната революция. Както се случва след всички революции, започнали промени. Китайските бойни изкуства започнали да ги наричат Гуо-Шу („Национално Изкуство“) и в резултат на поддръжката на богати спонсори, в това число и лица от правителството и военните лидери, през 1928 г. в столицата Нандзин (Нанкинг) бил открит „Централен Институт по Гуо-Шу“. За да се привлече вниманието на квалифицирани преподаватели и съответно – студенти, в Нандзин били организирани боеве на платформа от всекитайски мащаб. Преди това, специално нарочени за целта хора обикаляли по всички провинции на Китай и канели известни майстори. Тези боеве били наречени „Гуо Шу Гуо Као“ („Държавни Изпити по Гуо-Шу“). Продължителноста им била 10 дни. Боевете се провеждали на правоъгълна площадка, разрешени били всякакви прийоми, освен удари в очите, гърлото и слабините. Трябвало да победиш в два от три рунда, но рундовете не били фиксирани като време.
За да се види истинския облик на китайските бойните изкуства, през 1929 г. в Чжъдзянския провинциален Институт в град Ханджоу било проведено „Общо събрание на неформалното Гуо-Шу“; сред народа той добива популярност като „Национален турнир по Лей-Тай”. В него взели участие 345 души, минали през сериозен подбор и представящи 12 провинции и 4 големи града, от тях 125 взели участие в състезанията по Лей-Тай (свободни двубои). Най-възрастния участник бил Жун Дзенхуей от Фънхуа на 68 години, а най-младия участник бил Лин Бяо от Вънджоу – на 7 години! За участие в тези състезания била необходима препоръка. Ако след изпълнението на форма (таолу) от даден участник, възникнат у комисията сериозни съмнения по отношение на неговата препоръка, то тогава се опитвали да уговорят въпросния участник да се откаже от схватките. Платформата за боевете била висока 1,3 метра, дълга 20 метра и широка 18,6 метра. Правилника изобилствал с „пукнатини“, наложило се да го коригират няколко пъти в хода на състезанието. Накрая било решено, че „юмрука и стъпалото са еднакво равноправни, може да се удря по всички части на тялото“. За Лей-Тай нямало теглови категории и защитно облекло (ръкавици и каски); на практика били разрешени всички видове удари и техники, като били забранени единствено ударите в очите, слабините и душенето.
Турнирът продължил над 10 дни и на него се стекли десетки хиляди хора от цял Китай, обикновени хора и специалисти по Кун-Фу, включително и такива от чужбина. Въпреки , че формално турнирът бил отворен за всички, никой от чуждестранните гости – майстори и атлети от Русия, Япония и Америка или други практикуващи от Китай не се осмелил да участва поради високото ниво и суровите правила. Както отбелязва един от участниците в своите мемоари – майсторът Джао Даосин (специалист по Син-И, И-Цюан и Ба-Гуа) от Тяндзин:”Никой от страничните хора не се осмели да вземе участие в турнира. Тези „ортодоксални наследници на бойните изкуства” независимо от това било те монаси или местни майстори, щяха да бъдат или пребити или опозорени. Регистрирайки се, всеки от участниците се представял като принадлежащ към даден традиционен стил, но всеки от тях тайно отработвал и собствени техники”…..
За да бъдат оценките обективни се събрало съдийско жури от 29 известни майстори на Кунг-Фу от цял Китай, представители на различни школи и стилове.
В първия ден на представянето съдиите, инспекторите и участниците демонстрирали повече от 500 различни форми (таолу), без оръжие и с оръжие; били представени повече от 30 стила на Кунг-Фу, в това число: Удан, Шаолин, Син-И, Ба-Гуа, Тай-Дзи, Мей-Хуа, Дзъйжан-Мън, Джа-Цюан, Тун-Бей, Фан-Дзъ, Шуай-Дзяо, И-Цюан, Тан-Лан и др. В следващите дни започнали и същинските състезания. За отбелязване е, че в двубоите Лей-Тай провеждани по системата на пряка елиминация, много от участниците отпаднали поради получени травми и то най-вече такива по главата или крайниците. Майсторът Уан Лайшен от стила Дзъй-Жан-Мън-Цюан („Естествен бокс”) бил дисквалифициран за целенасочени удари в очите на противника. По-късно той се появил на друг такъв голям турнир и отново нарушил правилата с удари в очите, които се използват в този стил. Успели да го изгонят от турнира едва след като старите майстори го заплашили, че ще го убият….. Този епизод показва каква воинствена и напрегната атмосфера съпътствала турнира. Някои други майстори на Кунг-Фу с огромни школи, авторитет и последователи и с перфектни умения също били развенчани на тези турнири. Анализът на това показва, че въпреки добрата си специализация в съответна област или техника на Кунг-Фу (примерно употреба на „Желязна Длан” или други умения), те не са достатъчни сами по себе си за успешното провеждане на свободни боеве. Парадоксалното е, че победители в схватките ставали предимно хора с по-богат опит именно в двубоите, а не майсторите със специални умения, които можели да чупят тухли, каменни плочи или „колекционерите на форми”. Виждало се, че може да се удържи победа както за сметка на груба сила и бруталност, така и с помоща на изкуство и дълбоко умение („цяо да”), шлифовано в множество битки и специална тренировка.
Ето и финалната класация от този турнир:
1. Уан Дзъйцин (Шаолин-Цюан и Шуай-Дзяо).
2. Джу Голлю (Син-И-Цюан и Бокс).
3. Джан Дянцин (Фан-Дзъ-Цюан, Шуай-Дзяо и И-Цюан).
4. Цао Янхай (Ми-Дзун-Цюан, Тун-Бей-Цюан, Пи-Гуа-Цюан и Син-И-Цюан).
5. Сю Фъншан (Син-И-Цюан).
6. Ма Чънджи (Шаолин-Цюан, Син-И-Цюан).
7. Хан Цинтан (Тан-Лан-Цюан, Тай Дзу Чан-Цюан, Цин-На).
8. Уан Чаншън (Джа-Цюан).
9. Джу Джънлин (Тай-И-Мън-Цюан).
10. Джан Сяоцай (Джа-Цюан).
11. Гао Дзолин.
12. Юе Ся (Ба-Гуа-Джан).
13. Джао Даосин (Син-И-Цюан, Ба-Гуа-Джан, И-Цюан).
През 1933 г. Централния Институт по Гуо-Шу провел вторите „Гуо Шу Гуо Као“. Било ясно, че не е редно да се провеждат смъртоносни боеве, от друга страна правилата ограничавали реалността на боевете. Било решено да се забранят „смъртоносни удари по точки“ (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), тъй като удачното им прилагане е нежелателно, а ефективността на имитацията е невъзможно да се установи; всичко останало, включително захват за косите, било разрешено. Освен ръкопашните боеве, били проведени и състезания по китайска борба – Шуай-Цзяо, европейски бокс, боеве с късо и дълго оръжие. Участвали представители от болшинството провинции и големи градове на Китай, в чуждестранните делегации числото на участниците надвишавало сто. Но далече всички не били майстори, и толкова свободните правила карали участниците да се замислят преди всичко за собствената си безопасност, в резултат на което в болшинството схватки участниците не смеели да атакуват, а само избягвали евентуалните вяли атаки на също толкова нерешителния противник. Вестниците писали по този повод: „Съревнованията по Гуо-Шу достигнаха нивото на боевете с петли“.
Същата година се състояло и „Всекитайско Спортно Общо събрание“, където се опитали да проведат боевете по новому – в защитно снаряжение, използвайки бейзболни нагръдници и следства за защита на краката от футбола, забранени били удари в главата и слабините, контрол на времето по старому отсъствал. В резултат на това, схватките започнали да приличат на борба, някои боеве продължавали повече от час. Вестниците критично отбелязали: „Боевете в Гуо-Шу заприличаха на корида“. Станало ясно, че западния път на развитие на бойните изкуства, т.е. създаването на системи от правила и организации за състезания води до задънена улица: стремежа към безопасност на участниците снижава реалистичността на боя, а прийомите ефективни в реалния бой стават безполезни за победа в бой с правила. За да се провеждат успешни състезания, трябвало да се търси някакъв компромис между реалистичност и безопастност.
След като в Китай завземат властта комунистите (в 1949 г.), те се опитали въобще да изтрият от паметта на хората, че Кунг-Фу/У-Шу – това е БОЙНО ИЗКУСТВО. Започнали да развиват „Гимнастиката У-Шу“, основана на изпълнението на форми, прийомите на реалния бой преподавали само някои стари майстори, рискувайки при това, особено в годините на „Културната Революция” да попаднат в пресата на държавната машина.
Извън Китай, в това число и преди преминаването на Хонконг и Макао към Китай, в Тайван и Югоизточна Азия още от 60-те години на 20 век се провеждат турнири по Кунг-Фу, Кън-Тао и Гуо-Шу (тип Лей-Тай и Сан-Шоу; в Хонконг – Конг-Сао), а също и смесени турнири с други бойни изкуства по старите правила за свободен бой и на пълен контакт. Тези турнири и досега продължават да се провеждат от различни международни организации в САЩ, Тайван, Европа, Южна Америка и в Югоизточна Азия.
През 1979 г. китайското правителство и спортни власти взимат решение за разработка на нова форма на състезание по У-Шу – боевете Сан-Шоу. С рекламна цел, за да се внуши, че се възраждат старите традиции на Кунг-Фу/У-Шу, често те били наричани Сан-Да или Лей-Тай. Старите майстори били дълбоко възмутени: те прекрасно помнели до какво довели опитите през 30 – те години с боевете с правила. От друга страна, израстнали няколко поколения, които не са виждали истински Лей-Тай и те приемали официалната версия за чиста монета. В резултат на това, в много страни, под „Сан-Да“ започват да разбират именно официалния държавен „китайски кик бокс с хвърляния“, а не абсолютно свободен бой, както винаги е било в хилядолетната традиция на Кунг-Фу. Въпреки това при учредяването на Международната федерация по У-Шу (IWF) през 1990 г. в Пекин, китайците правят опит да извадят от програмата дисциплината Сан-Да и да останат само състезанията по модифицирани форми (таолу). Под натиска на западните делегации (в това число и пишещия тези редове, като участник), Сан-Да е приета в програмата, но със силно орязан и осакатен спортен правилник с множество излишни ограничения. Тази неправда е коригирана към днешна дата с по-съвършени и реалистични правилници, придържащи се към традиционните стилове и промотирани от Световната федерация по традиционно Кунг-Фу (WTKF), Българската федерация по Кунг-Фу и Тай-Чи (БФКТ) и други международни организации разиващи традиционните стилове в противовес на „гимнастиката У-Шу“, която няма нищо общо с тях.
През последните години в Китай се появиха и един нов тип турнири по Кунг-Фу, които се опитват да промотират и рекламират традиционните стилове по пътя на шоуто, атракцията, рекламата и чрез забавление на публиката, подобно на съвременния американски Кеч. Те се провеждат на кръгла платформа (намек за турнирите Лей-Тай), но правилата са така съставени, че мачовете са почти като нагласени и близки до преаранжираните договорени форми за двама Дуй-Лян. Защитна екипировка за главата и ръкавици на практика липсват; състезателите имат само наглезенки и някакви защитни жилетки поставени неизвестно защо под екипа. Ударите в главата са забранени, а тези в корпуса са на семи-контакт; използват се борцови техники, събаряния, ритници и удари. Вероятно има и други ограничения защото общо взето схватките протичат като нещо средно между свободни „бутащи ръце”, борба, Кик-Бокс, Кеч (шоу техники) и дърпане. Традиционните техники така и не се виждат отчетливо, въпреки гръмкото обявяване на разните стилове (тия срещу ония и т.н.), което се прави по-скоро за ангажиране вниманието на публиката, придаване на тежест и уж някаква връзка с традицията. Това според вижданията на автора е поредната деградация на бойните изкуства и неуспешен опит за представянето им на широката публика.
8) СТРУКТУРА И ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ АТРИБУТИ НА ТРАДИЦИОННИЯ СТИЛ
1. Базови упражнения (дзибънгун).
2. Специални упражнения (гунфа).
3. Базови техники и „неканонични удари”.
4. Форми или комплекси (таолу).
5. Работа с традиционни оръжия (ци се/мо хай).
6. Работа с вътрешната енергия – Ци-Гун/Ней-Гун.
7. Работа с уреди и тренажори.
8. Работа по двойки.
– подготвителни упражнения.
– бойни приложения (юнфа).
– „бутащи” или „лепкави ръце” (туй шоу, чи-сао).
– форми за двама с голи ръце и с оръжие (дуй лян).
– свободен двубой (сан-шоу, сан-да).
– свободен двубой с оръжие и защитно облекло.
9. Теоретична база – история, философия, принципи, класически текстове, научни изследвания, педагогика и др.
10. Изучаване на виталните точки (Тиен-Сюъ/Дим-Мак), лечебни практики и спешна реанимация.